Велимир Петров: Между тук и… там

Преди има-няма стотина години, идва Стоян в ателието ми, нещо притеснен, угрижен. Не знае откъде да започне по същество. Аз тия работи ги усещам, а и той не е потаен човек. Тръгнал съм, вика, да купя една картина. Опа-ла! Нашего брата художникът като чуе тия вълшебни думички, му става едно благо-благо и започва да гледа стръвно. Когато лично другарят Стоян Йорданов, директор на музеите в Окръга прави такова едно изявление, то приема други очертания, за още по-благи предчувствия. Това, на художника да му се привиди откупка на картина, беше а и сега е още по-рядко явление. Искам, казва, да купя твоя картина — подарък за жена ми… Веднага ентусиазъмът ми спадна под нулата. Заплатите на музейните работници са символични, а и по принцип не продавах тогава на частни лица; което на практика означава дълги и обидни пазърлъци и компромиси. И по какъв повод, казвам, хубавата ти булка Румянка трябва да получи картина. Румянка беше доста по-хубава от средната представа за хубавица; имаха си момченце и момиченце с малка разлика помежду им. Усетих — нещо не е съвсем редовно. Стоян се стегна и вдървено, делово сподели, че съпругата му вече си отивала — последен стадий рак; от химиотерапията станала неузнаваема, косата и опадала, красотата и — само спомен; затворила се в себе си и се надявал с картината поне да живне и подслади последните й дни. Някаква буца задъни всичките ми съображения; избра си нещо малко и рекох — никакво плащане. Горката Румянка!

Имам доста периоди от живота си, свързани с музейното дело. Там има достойни хора, с научни интереси, всеотдайни и като повечето на държавна служба — зле платени. С много от тях сме си симпатични и ни е приятно заедно.

Стояне, казвам, подозирам, че служебно си командирован точно на този клон, ама едно бюро като хората не ще можеш да закрепиш; дори и да можеш, ще те издуха някой вътрешноведомствен вятър, върви после им обяснявай, че сам си си подал оставката заради съмнителна, в нечии очи, научна дейност. Да речем, че лаптоп ще закрепиш — гвоздеи ще се намерят; и канап има! Не знам, ти си знаеш, кое те устройва, сезон ще се отвори — само за разкопки. Ще се появят завистниците, стимул са все пак.

Разбра ли се кои бяха ония бабаити…

Срамна история! Бяха се разхождали с подковани туристически чепици по многострадалния му Вартбург, хем паркиран точно под прозореца на кмета, в идеалния център на Чѐрвен… а един дори се беше… едикакво си отгоре… Тъжна простащина в Родината ни бащина! — би казал Радой.

Кога се е разбрало нещо! Що експонати изтърколиха от крепоста надолу и цопнаха в Лома. Огромно каменно гюлле, колкото клекнал човек, не успяло да се дотърколи и заседнало на метър от реката; едвам го извадихме с тежка селскостопанска техника и въдворихме временно пред кметството…

Мистериозно изчезна. Насила да ги накараш, няма да го пипнат, ама за лошотия — насреща са!

— Много маймуни сте на клона, бе! — закача се ерудитът доцент, доктор Васил Дойков. Като го освободиха от директорството на Вечерната гимназия, все край Дунава го срещам. Размишлява. Вместо да му извадят очи му изписаха вежди — сумата и трудове публикува.

— Да знаете, неправилно наричат острова срещу хижа Приста — Люляка; красиво име но не отговаря на истината. — снася новина Дойков. — Там никога не се е въдил люляк. А е Лелека и означава Щъркелът; турцизъм — и отмина с леко прегърбената си походка към Мага̀зия пристигнали товари с бавна бързина.

Как пристигат с бавна бързина, още ми е загадка… А Мага̀зия бърза бързина така и няма…

Какво ме изби на музейщина, сигурно си има крушка опашка. Запремятаха се откъсляци от исторически, по-исторически. Русофили и русофоби, доскорошни братя по идеи и оръжие, се хванали за гушите, щурат се из мъглявия Дунав с каици, разнасят насам-натам княз Александър Батемберг; ту го абдикират, ту го възцаряват. Русенецът Добри Немиров добре ги описва тия неща. Стрелят се и избиват взаимно; кръщават си улици, взривяват паметника на разстреляните русофили. Падна ми се честта да крепя престарелия му автор, скулптора Атанас Дудулов, под жаркото слънце, на стол всред шосейното кръстовище — запазил калъпите на фигурата на жена с урна. Сочи с бастуна си на каменарите-очуквачи, кое-как! Нашите калъпи дали ще ги съхрани някой и да ни реставрират. А ще има ли защо!

Обикалям из страната по музейни сбирки — да си сверя часовника. Попадам в Казанлък на читалищен деец стъкмил малко музейче — бай Димитър Чорбаджийски. Точно така — Чудомир! Мара Чорбаджийска ни черпи с казанлъшка ракийка под асмалъка. И двамата са позанемарени художници от първия випуск на Рисувалното училище, основано от завършилия в Италия и по италиански тертип, Константин Величков — съратник на Вазов. Чудомир не пише хумор от години. Ракът го беше подгонил яко: