Велимир Петров - Мамин поменик

Верен на нрава си, вуйчо Васил ни сервира и други радости. Като построили къщата ни, съборили старата и вуйчови живяли у нас. Мама, с мек характер (Брат ми е, все пак!), разрешила да си построи къща до нашата, като след време да й изплати половината двор. След регулацията на квартала, баща ми изкупил от съседите парчетии двор, оказали се в нашия парцел, т.е. — вуйчовия; нотариалните актове си ги имам в архива за спомен. Разбира се, вуйчо никога не платил нищо за двора; след двайсет години си извадил тайно нотариален акт, поради давност, сякаш е без стопани. Мама се разтрои от това, но не разреши да се съдим — какво щели да кажат хората!

Как и аз спрях да му говоря:

През шейсет и седма държавата-партия направи реверанс към най-верните си хора: с постановление раздаде, пардон — разреши на директорите, председателите на текезетата, партийните секретари и прочие управленци, да закупят на безценица служебните Волги, под предлог — подмяна на авто-парка. Бях правил в Щръклево музей на Светлоструй, познавах председателя Злати Мицов, знаех, че току що си беше купил Шкода 1000 МБ, а Волгата на стопанството беше почти нова. Имах шофьорска книжка още от ученик, бях започнал да печеля от приложна работа, а колата в такива случаи не е лукс, а необходимост. С колегите Петър Попов и Никифор Цонев наехме да проектираме Музея на Освободителната война в Бяла и ако се уредеше и да го изпълним, щях да ползвам техните аванси. Мицов беше в Москва и купих колата чрез юристконсулта им Георгиев, уж — шушумига, а ме ошушка по всичките си адвокатски тертипи; измисли разни лихви и комисионни и дигна цената с една трета. Борчлясъх, но нали имах кола! На всичкото отгоре шофьорът на текезесето — Пенчо, пишеше се приятел, а подменил части, колелета и прочие. Карал я без километраж — да не се навиват километри и кой знае с каква скорост; докато беше чистичка, като извадена от калъфка, я получих с размазани мухички. На двайсет и седем хиляди километра правих основен ремонт със смяна на колянов вал, ризи и бутала. Хващам се — пиша странични работи, само и само да отдалеча това, което се чудя — как да разкажа! Не трябваше да пиша в Уговорката, че … истината… и прочие.

Та, купих колата; докато свикна с нея, ставах сутрин рано, още нямаше движение и тренирах. Най-често с Мама; приказвахме си, беше ни хубаво. Колата си знаеше пътя — до Щръклево, чудо асфалт. Като се поочупих, с Миленка предприемахме и по-дълги хайманлъци; бензинът само двайсет и пет стотинки. Шкодичката — тогава нещо ново, блестеше в автопейзажа на шосетата; модерен дизайн, чрез закупени лицензи от Фолксваген, на фона на тромавия и недодялан Москвич; уж Пинин Фарина, дизайнерът на Фиат бил пипал по него. От мерак лъсках всяка прашинка, не можех да се нарадвам.

Лъсках фаровете с гюдерията, като излезе вуйчо Васил и изрече няколко похвални слова за отношението ми към поддържане на техниката. Разнежен и спомнил си как ме е возил с мотора си два-три пъти като дете, какво ми щукна, поканих го на разходка с колата. Миленка беше нагласила и закуски, за сред природата.

Колата си знаеше пътя, пое към Щръклево; на летището направихме тур за овации пред току що пристигнали пътници; поех към Нисово. Колегата ми — Попето си беше купил там лятна къща. Нисово е голяма красота. Изведнъж от високото, със спирала се смъкваш до нивото на Лома, между красиви скали, красива каменна воденица и амфитеатрално разположени къщи. Помотахме се из селото и — обратно. На излизане, спиралата свърши, бяхме вече над селото и пред нас пътят — вече прав, но нагоре. Вуйчо ми се беше умълчал. Помоли да спрем и слезе. Помислих, че иска да се облекчи. Гледаше надясно — едно неравно поле, пусто, тук-таме храсталаци. След години огромни машини го риголваха и изравниха за залесяване. Сега мястото е силно променено. Вуйчо стоеше като отнесен, нямаше го при нас.

— Да не ти е лошо?

— Н-н-е! — посочи навътре в полето. — Там… след Девети… разстрелвахме… гадовете! — Сякаш ме халоса под лъжичката. Спогледахме се с Милена.

Нямам спомен — как се прибрахме. Мислех си за леля Янка Дюлгерова (красивата къща до Операта), имаха железарски дюкян „Братя Дюлгерови“, срещу училище Отец Паисий. На седемнайсти септември позвънили непознати лица, казали на чичо Митко да не се облича, само за справка и… още не се е върнал. Бяха акрани и приятели с вуйчо…

Вкъщи не се изненадаха. Говорело се за тая му връзка с черните дела на властта.

— В мътните години, ако имаше някой, някакви лични сметки за уреждане… дългове да плаща… — не довърши Татко.