Велимир Петров - Мамин поменик

Девици с дълги тъмни поли и моряшки блузи с големи, четвъртити моряшки яки. Някои — по-смели, нали са абитуриентки, вече без барети! Ето я майката на Роберт Попиц, кръстила го е на Робертколеж, където продължила образованието си (Роберт като прочете това, отрече — дядо му бил също Роберт). Леля Дорчи — още оттогава с изхвръкналите си базедови очи; съпруга на домашния ни лекар и военен фелдшер, чичо Митко; тормозещ ме с безкрайните съгревающи компреси, тогава на мода: твърда гутаперча, парещи мокри бинтове и нагънати вестници. Заприличваш на Ерих фон Щрохайм, с вратната протеза, от филма Великата илюзия; ами вендузите… и инжекциите…

Тази, русата, с лице като слънчице и очи на ескимосче, с плитките завързани отгоре — е Танти Пе-тя, повече от сестра на Мама. Мъжът й, чичо Сенко — Константин Николов, електротехник, имаше магазин за електроуреди — недостижшмо скъпи за чиновническия ни доход. Татко и чичо Сенко, се обръщаха един към друг, с Шльоко. Ето една снимка, надписана:

На милото семейство Шльокови… така и така… от обичащото го — семейство Шльокови.

Ех, как весело си живеехме!

Снегът — син, скърца; луната — жълта, жълта; един зад друг крачи нашето семейство, стъпка в стъпка; всеки носи по нещо. На ушите ми обеци — два чатала пердашени суджуци. Отиваме на гости! Ако не ние у тях — те у дома! Нямаше телевизия; имаше сладки приказки с разни игри. Често бяха леля Вичи и чичо Тошко. Нямаха деца. Тодор Дашков, директор на Мъжката гимназия, известен литератор, критик и писател, като пенсионер оглавяваше Просветна инспекция в следвоенната Шуменска област (в Русе). Тримата мъже, с различни професии, различни като характери — взаимно се допълваха, уважаваха и прекарваха възможно всяко свободно време заедно. Заедно — и с половинките си.

Чичо Тошко обичаше чашката — толкова, колкото и аз сега. По повод някакъв, с дрезгаво чаровен глас припяваше — Чукни чашка по челце — не се опъваше за повторения; казваше, че при всяко чукване по челцето, трябва и да се сръбва, инък било грехота!

Пушеше много и суровите три съдници решиха, че ракът, дето го отнесе, бил от това!

Малко преди да се залежи, леля Вичи ми подари познатия от детството ми немски стъклен комплект, релефно орнаментиран с гроздове и лозници: еднолитрова гарафа, с три гарафки — по четвърт литър. В радостта и смущението си, глупаво попитах — къде е четвъртата четвъртина. Леля Вичи ме изгледа и на свой ред запита — а имало ли е четвърти; и запрегъва пръсти: чичо ти Тошко — един, чичо ти Сенко — двама и Татко ти! Трима! Четвърти нямаше, както и ние сме само три!

Леля Вичини имаха лозе, където сега е КАТ. Ходеха с магарешка каручка. Къщата им е в Офицерския квартал — до Столарскато училище. Сега е абсурдно да си представиш, как се отваря красива метална градска порта и излиза… магарицата Мара, със сламена шапка, пробита за двете и дълги уши. Тогава това бяха жигулитата. Мерцедесите — файтоните…

На абитуриентската снимка е и едно черничко девойче — леля Зарка. Майка на Митко Рътката; рано овдовяла и все в черно.

Лелите веднага след войната, се включиха в Женското движение — „Славянка“, което после властта политизира в „Осми март“ и прилепиха към българо-съветската дружба. Организираха Кампания за спасяване от глад на румънски деца. Посрещахме ги на пристанището; идваха с понтон, теглен от катер. Голи — покрити с вестници; протягаха ръце и просеха мамалига. Лагеруваха в училище Христо Ботев (сега дом Майка и дете — без татковци). После там настаниха югославските деца без родители; по-големи от мене, на полувоенни начала и — с униформи.

Маршируваха и пееха:

След години пеехме същата песен, променена:

След още години:

И след още-още:

Всяко семейство си имаше негово югославянче, което вземахме в събота и недяля вкъщи. Нашето — Новак Симич от Валево. На танти Петя — Зоран, на Вуйна Олга — Драго. Бяхме все заедно. Като си заминаваха — голям плач. Новак заяви, че ние сме му семейството и не можеха да го откопчат от Мама.

Връщаха писмата ни. Дупка!

Лелите създадоха училищни трапезарии, набираха средства от буби, от вечеринки, томболи, сладките сами правеха, дефектните: хам-хам. Мама нямаше къде да ме оставя — мъкнеше ме с тях. Знаех успехите и грижите им. Лелите ме глезеха, бях им куриер и момче за поръчки. Те наредиха и Първата ми изложба с детски рисунки — в Болницата, където ходех да навивам изпраните бинтове.