Велимир Петров: Мамин поменик

Любимо място на русенци бе Ловния парк, сега там е Психото и вече не е толкова чак любимо. Имаше голям дансинг, в средата с побит много висок стълб с орнаменти и силни лампи, подарък от ловеца и богат собственик на кожухарска фабрика и магазин „Сибир“ — Минчо Султанов; свиреше Джаз-оркестър, маси на открито и закрито, както и туристически — сковани и вкопани дълги маси и пейки, за носещи си храна. Един облачен ден родата с камара провизии дебаркира чрез градския автобус в Парка, настани се по туристическите пейки и поръча тарга лимонади — бяхме (винаги!) в режим на следвоенни икономии. Вуйна Олга носеше огромни кюфтета от заешко-дивечово месо; помня — нахапах съчма и се пазарях да не го ям цялото. Мама носеше дроб-сърма в було, залята с яйчена паста.

Целта на мероприятието — сгледа и годеж на Надя с едно офицерче, отговарящо на името Иванчо. Кое-що, тичах като щур из красивия парк, имаше едно ниско място пълно с костенурки; гледах ловни стрелби по асфалтови панички, хленчех за допълнителна лимонада… и съм изпуснал важни моменти. Работата се разсъхнала; после при домашния разбор подочух, че причината, уж, била — имал многобройни сестри и братя; досега не мога да намеря връзката, макар, че я подозирам; питах потерпевшата — прави се, че не помни. Може и да е така — аз пък си спомням, че джаз-оркестърът припяваше:

— Ела на остров Тринидат, къдет' лимоните цъфтят… а в клоните, маймуните — чешат си муцуните… — и лимонадата се лееше.

През лятото на 1947, в Разград, таман бях изкарал поредната си шарка — мама беше извикана по случая; и се люлеех вяло на саморъчно вързана люлка, още ми се виеше свят от слабост, като чух пощаджията да вика за телеграма. От някой си Васко, пристигащ след малко. Дадоха ми тежка, сребърна монета от петдесет лева и болен-неболен ме изстреляха за букет свежи рози от градинаря на парка.

Сега, като гледам от дистанцията на годините, се виждам като ония мини-микрофончета, дето по-късно ги поставяха, къде ли не, в шпионските филми и около нас, в живия живот. Знаех за сватосването с Васко Църковски (чрез вуйчо й Наню) доста преди това, но не бях го виждал; знаех, че живее на Баба Тонка, срещу д-р Владимир Маринов — родата на вуйна ми Олга, по баща Диолева. С Владко-син — бяхме връстници, играехме и често се заглеждах в красивата къща, прозорците с жалузи, масивната ограда от ковано орнаментирано желязо и гъсти чемшири. Васил Църковски бе по-масивен и по-красив от къщата си! Едър, хубав мъж, не в първа младост, учил строително инженерство в Германия преди войната, заедно с брат си Александър.

Александър Църковски, инженер, но свиреше на цигулка в Софийската филхармония. На няколко пъти опитал, при гастроли, да имигрира; накрая успя, но не можа да изтегли жена си Блажка и след години се разведоха. Установи се в Германия: дипломата му оттам, приятелите му там, ожени се. Васил, като строителен инженер по скривалищата и на военна служба — полковник от Вътрешни войски към МВР, партиец, за да запази кариерата си, се отказа официално от брат си — такива бяха условията тогава. Като се обърнаха нещата… абе, не мога да ги приема тия работи!… Леля ми Дода имаше точни изрази за всичко, все ги цитирам при случаи — „Отрежи филия от самуна, па опитай я лепи подире обратно…“

Та, тогава изпразниха една стая, загъзуриха се сръчни кадъни по лъснатия с четка дъсчен под и скоростно ушиха юрганите и дюшеците за чеиза. Свако купи от Русе, от прочутите орехови спални с гардероб, шкафчета и прочие за фантастичната (за мене) сума — петдесет и пет хиляди лева. Колко кина можеха да се изгледат за тия пари! А Васко, така си го наричах от малък, ме научи да правя от салфетка не само параходче и солница, а и люлка, духало, заек, бебета и прочие сръчности — нали си беше строителен инженер. Все го помня да спазва режими, не пиеше, караше колело до пределна възраст; гръмогласен, шумен и забавен, сякаш сме от една кръв… Доста години след брака им, дори повече от доста, им се роди щерка — Мария, на свекървата, но за по-модерно — Мери. Живее с мъжа си в Канада; още не са прокопсали, но се надяват. Надя им беше цяла година на гости, през което време, защо ли, зетът все си търсел работа в Щатите и се върнал при жена си чак когато Надя се прибра в България. Някои зетьове са с характер! Сега кроят планове, как да прехвърлят паричната стойност на апартамента, (след като го продадат), в Канада; а къде ще живее Надурчето?!

Леля Мара Църковска беше образ и половина, близо два! Нейни черти съм вложил в героиня от разказа Петъчен салон. С аристократична осанка, маниери, контактна, самоиронизираща се, вече сбаберчена и както тя се определяше дърто куркузу. Винаги облечена в дантели, коприна, ръкавици до лактите, разнообразни шапки с воалетки. Гласът и беше школуван и много характерен — като коктейл от звънчета, чупещи се ледени висулки от капчуци и нещо ръждиво, всеки случай — младежки и немлъкващ. Лицето — като печена ябълка, но ябълка боядисана с руж по скулите, пудра и прочие тънкости. Много умна, забавна — поне докато непредозираше. Надя случи на свекърва!