Велимир Петров: Мамин поменик

— Защо се риташ, бе юнак? Счупи ми алаброса!

Преди да разбера шегата-закачка, го познах: Никола Бойчанов — звездата от Цирка на Лазар Добрич. Скачаше с рибен скок в кръг от ножове. В Русе циркът беше до дома, зад Халите и дечурлигата не пропускахме представление, промъкнали се под платнището. Завиждахме на чергарския им живот, знаехме по нещо за всеки от тях.

— Ние май се знаем с тебе; кажи къде можем да оставим малко реквизит. Ще играем в киното.

— Курникът на леля ми е без квартиранти, но и киното няма платнища за промъкване!

С официалните гратиси не се наложи да се промъквам. Бойчанов си беше страхотен и като още съвсем млад. Предстояха му световните успехи във всички дялове на цирковата акробатика.

Стена до стена с въпросния курник (без квартиранти) беше къщата на д-р Дяков, а от другата страна на двора — на д-р Александров, който се изсели в София. Съжелявах, щото имаше деца, на възраст между мене и брат ми — Сашо и Лиляна. След години четохме от нея — а гледахме и филм по книгата й — за Родопите, където е учителствувала.

Дворът беше с метър по-висок от улицата и с овошки, като на най-високата имах наблюдателница. Леля Дода ме глезеше, не чух и един укор, а̀ко и да правех доста бели. Само ще рече: Боже, Божкеее, горката ми сестрица, как се оправя с две момчета! Това действаше по-ефикасно от пердах. Свако ще рече: Хайде сега, за наказание, ще пръскаме лозето! Какво ти наказание, аз много го обичах, това наказание: вземаше ме на чуш, обвил с ръце врата му, с десния ми крак помпеше като с лозарска пръскачка, а с левия — пръскаше асмалъка. Старателно обикаляхме, да не остане нещо ненапръскано. Шарех с ръка по него — някъде беше скрито шоколадче, колкото джобно гребенче. Целувах го по четината на темето и се уединявах с гребенчето. Каква усмивка имаше този мой свако, настанила се във всички фибри на незрящото му лице! Тази усмивка го спохождаше и когато му завързваха голямата, колосана, снежно-бяла кърпа — да не се капе при хранене; и следобед, по кафено време, затананикъл специална песничка-шифър, адресирана към леля ми — да слага джезвето. Носеше поплинени ризи, купувани на дузини, с широки и дълги ръкави, стегнати в лактите с червен ластик. Червени бяха и широките тиранти с жълти заврънкулки.

Избата им беше много дълбока, със стръмна стълба; доста трудно избутвах динята за десерта — от стъпало на стъпало. Свако винаги я режеше сам, опипом. Хайде, познайте сега жълта или червена е! Винаги познавах, подличко издълбал проучвателното си триъгълниче…

В дъждовни дни и вечер до късно четях книгите на братовчедките. В Романът на три сърца от Джек Лондон открих старателно опакована във восъчна хартийка от бръснарско ножче, сребърна монетка от двайсет лева, колкото струваше едно кино — за деца, в партера. Съобщих за откритието си, не направи никому впечатление и с чиста съвест гледах Зигмунд Колосовски — разузнавач, декизиращ се със сто лица, неуловим и неотразим.

Голямата ми братовчедка Мария, вече мома за женене, ме е возприела от Светия купел и заслужено е добила званието Кънчи Марчи. Красива като икона, и сега — около осемдесетте, впечатлява със свежите си и благородни черти на Мадоната с младенеца. Радва се на деца, внуци, вече — и правнуче. Като гледам в огледалото, се чудя и не мога да се начудя — как тази фина жена ме е возприела от светия купел! Не съм ли й бил… малко тежичък! Ще я питам. Мъжът й — чичо Генчо, живя дълго и достойно; навремето се шегуваше: уж учил в Прага за Магистър-фармацефт, пък станал аптекар…

Децата им Нелю и Руми, мои почти връстници, завъдиха челяд, а и челядта им завъжда челяд… С Нелю наскоро се преоткрихме, като сродни души, любители на хумора, чат-пат си кореспондираме, да наваксаме пропуснатите десетилетия — животът е пред нас. Нелю като инженер-химик в Пеницилиновия — срещу малка заплата измисля скъпи лекарства; жена му — Сребра е симпатична учителка по химия, (котаракът Пушо е стажант-химик); щерката — женена в Гренобъл; синът — и той гледал през крив макарон ( щото работел в италианска фирма) към чужбинско.

Средната ми братовчедка Надежда, по мъж Църковска, стана русенка — кажи-речи още като ученичка. Все си намираше повод да прескочи до Русе, разбира се у дома. Мама много ги обичаше и трите, нали си нямаше момиченце. Гледал съм Надурчето в захлас — толкова красива, нежна, фина, почти прозрачна; усмивката й още по-чаровна от едно приятно-криво зъбче, което си го носи и досега. Досега си поддържа и звънливия, гръден глас и навика да те държи за лакътя докато ти говори, значи — само на тебе. Чаровница! Като по-голяма с около седемнайсет го-дини, като дете ми пъхваше тайно в шепата стиска книжни двайсетачки — за кино.