Велимир Петров: Хеллоу, Доли!

— Като се отпуши едно време, голяма усмивка!

Грижовни катаджии дават акъл: знаците изкрадени, има да се луташ из джунглата между селата; избягвай смога, да диша кончето. То пък си изтри копитцата, опитвах партенки, не дава. Хеле, замириса на цаца и нефт, ще рече Бургас — ейгодей! По стария път — да му е меко на добичето. Къщички, дворче и полянка, още незасрана от летовници. Разпъвам палатката за последно; под конец опъвам колосан чаршаф. Доли хрупка Шел. Едни малки, малки прасенца — вълча порода, вият на месечината от глад. Майка им сигурно е хукнала барабар с курортистките по нощѝте, плажната ивица и околовръст, по капаните, да лочат с гларусите… и ще чакат прираст. Гърбът и ще е станал на трион-шаран. Имаше такива триони с две дръжки и двама ги дърпат към себе си, рът-рът. Със зъби като на глиган. Имахме такъв глиган — профпредседател. Директорът и партийният го дърпаха всеки към себе си, рът-рът. В цирка свиреха на такива триони. Абе — голям цирк! И едни видения, все без бели премени и все курортиски… и все на Роси приличат по нещо! После отвързаха комарите…

Дядо Кеси не отчете Точно време и нахлузи по усет сламена гарсонетка с пъдпъдъче перце:

— Тука, вече, едва не сдобих инфаркт! Куцука Доли с двата диагонални крака — морската болест в кърпа вързана. Уж по стария път, а колите — фиут, фиут, като изтребители. Други — нама̀лят, радват ни се, приказваме си; има такива добродушни коли. До две къщички спирам за водичка. Измъчена женица се лепна за Доли, милва й муцунката: хубавото ми конче, вика, този ли лош човек те открадна; намерило си само пътя, върнало си се, ха да си ходим в къщи! Какви ги приказваш, викнах; насъбраха се сеирджии. Есенес ми я откраднахте — пищи; познах ви и другите ги знам! Помо-о-ощ, хора-а-а, крадци-и, убийци-и, милото ми конче-е! Какво ми стана, не съм такъв човек, заблъсках я, не мога я откопчи от Доли. Животното се сащиса, зацвили. Тълпата готова да ме разкъса, гледал съм такива филми. Камионджия с щанга в ръка, ще ме цапардоса… а той кротко — абе, човек, я виж какво си се оцъклил и запенил, ще сдобиеш някой инфаркт, ще пукнеш в тая жега. В болницата няма да ти обърнат внимание — не си чехкиня или нещо по-стока. Твое ли е кончето, мое е; ами какво се косиш тогава, ще се изяснят нещата, кротко бе, човек! Женицата пак писна: Сингапуреее, ела да спасяваме кончето-о, пак го крадат! Знаете Попай Моряка, стогодишен и държан без спанак още сто, с луличка, преплита крачета. Това е Сингапура — с прокъсана матроска и кьорав. Дотътри се, заопипва Доли; пръстчетата му треперят, опощи главата косъм по косъм; през врата слезе по гърба, там нещо запецна, напред-назад, нагоре-надолу, пак към гърба, опашката-под опашката… сепна се! Зафъфли: ам, дей му мандахерото, ма Генофефо; нисто не са мандахерса под опаската; … мър то кобилка ма, насто бесе конце!

— После, ли? — завърши Дядо Кеси, вживян и запъхтян. — Не помня нищо до разклона Созопол — Равадиново. На финалната права Доли закуца и с четиритях крака едновременно, та не и личеше въобще. Финиширах със строителна каска под жокейката. Посрещна ни сестра й Барби — според Барбра Стрейсънд, една дългоноса.

© Велимир Петров

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13460]

Последна редакция: 2009-09-25 13:00:00