Алберто Моравия: Когато Ки Тът беше съвсем малък

Това вървяло така прекрасно двеста-триста милиона години. Тогава обаче постепенно започнали да се проявяват недостатъците на езерото, наречено море. Най главният, колкото и невероятно да звучи, бил прекалено лесното намиране на храна. В родното си езеро Ки Тът винаги едва изтрайвал, докато се наяде, по цели дни търсел нещо за храна. А тук било достатъчно да се излегне на вълните и да си отвори устата: дребните рибки с милиони се плъзвали в тази неописуемо огромна уста, която мислели за морска пещера, и доброволно се запътвали в корема му.

Понеже не било необходимо. Ки Тът не се и помръдвал, оставял се да го влачат морските течения, а тъй като ядял твърде много — храносмилането му залиняло, постоянно прекарвал дните си в сънно упоение. Дебелеел ли, дебелеел, тлъстината покривала вече цялото му тяло и се натрупвала главно в главата: тя постепенно се превърнала в истински склад за лой. Промъкнала се лойта и в мозъка му. Ки Тът се оплаквал от постоянно главоболие, а като прибавим и сънливостта и проблемите с храносмилането — не знаел къде да се дене.

На края толкова се изплашил Ки Тът, че свикал при себе си четирима от най-известните лекари на консулт: Зми О’Рка. Лан Густа, Аку Ла и Косте Нурка.

Докторите след щателен преглед стигнали до следната диагноза: Ки Тът страда от затлъстяване. Налага се възможно най-драстичната терапия за отслабване. Точно затова препоръчваме на Ки Тът да яде колкото може повече.

Може би някой ще се зачуди: как са могли лекарите да вземат толкова противоречиво решение? Е, случва се.

Приказките са си приказки, но Ки Тът продължавал да тъжи за езерото, в което се бил родил, където бил израсъл като весела и игрива рибка, с жив и пъргав ум. Колко било хубаво, когато било толкова лошо! И Ки Тът решил в себе си: „Ще отида до онзи връх, ще изчакам моя приятел Щър Кел и след това лекичко ще се замъкна пеша до моето мило езеро. В малко езеро — малка рибка. Едва чакам да се освободя от този пласт сланина.“

Ки Тът доплувал до върха и зачакал там приятеля си Щър Кел. Не му се наложило дълго да чака, само петстотин години. И ето, горе на небето се появила една дребна, черна точица, която постепенно нараствала и бавно приела очертанията на птица с дълъг клюн и дълги крака. Това бил той, Щър Кел, който, като забелязал мощния гръб на Ки Тът, люлеещ се като странен остров на повърхността на вълните, се спуснал при него и изкрякал:

— Здравей! Е, какво има?

Ки Тът отговорил:

— Бедата е там, че морето вече не ми харесва, не ми харесва и това, дето съм толкова голям, и искам да се върна в езерото и да стана отново малък, като една обикновена пиявица.

Щър Кел му отговорил:

— Няма нищо по-лесно от това. Излез на сушата и тръгни на малките си патешки крака. Аз ще ти показвам пътя, както и миналия път. Между другото, ти си прав. По-добре е да живееш в движение, с пъргав ум да си плуваш в езеро, отколкото да лежиш тъпо, като хипопотам, в море.

Ки Тът се зарадвал, весело доплувал до брега, откъдето тясна пътечка водела нагоре, и се опитал да излезе от водата. Олеле! За свое най-голямо отчаяние той установил, че вече нямал крака. По-точно крака имал, но лойта така ги била покрила, че не се и виждали. Ки Тът извикал отчаяно:

— О, горко ми, няма ми краката! Щър Кел, скъпи приятелю Щър Кел, помогни ми, вземи ме в клюна си и ме отнеси обратно в езерото. Ако го направиш, ще ти бъда благодарен цял живот!

Щър Кел се изсмял и казал:

— Скъпи приятелю, ти си си изгубил ума. Та как бих могъл да взема в клюна си такава стотонна лоена грамада?

И отлетял по пътя си, а пък Ки Тът останал в океана. Полюшква се на вълните и — ще не ще — яде малките рибки с милиони. От време на време изхвърля огромен фонтан във въздуха: така си издухва носа, когато плаче. Защото той плаче и яде, яде и плаче, потънал в тъга, като си помисли за щастливите времена, когато бил съвсем мъничък.

Затова и до ден днешен китовете излизат понякога на брега, в пясъчните плитчини, засядат там и доброволно умират. Оплакват времето, когато са били малки, опитват се да измъкнат краката си от слоя лой и умират от отчаяние. След това идват рибарите, нарязват ги заради лойта им и учудено се питат: „Защо са му на кита крака?“ Те не знаят, че са за това, да може китът да се върне в старото си езеро и да стане отново весела рибка с пъргав ум.

© 1978 Алберто Моравия

© 1979 Христо Боевски, превод от италиански

Alberto Moravia

Quando Ba Lena era tanto piccola, 1978