Боб Шоу - Малък свят

„Ще го направя днес — мислеше си Роби. — Ще обиколя небето днес.“ Той се загърна по-добре със завивките, правейки си топла пещера, прилягаща точно към малкото му тяло, и се опита да заспи отново. Още не бе настъпило утрото и в къщата беше тихо, само от време на време от кухнята се чуваше бръмченето на хладилника. Роби усещаше обаче, че решението да обиколи небето бе променило настроението му, че бе позволил на големия и опасен външен свят да наруши спокойствието му и че вече му е невъзможно да заспи. Той стана, отиде до прозореца и дръпна пердетата.

Трите огледала, които улавяха слънчевата светлина, още не се бяха насочили откъм стените на цилиндричната космическа колония, затова навън продължаваше да е съвсем тъмно, само уличните лампи светеха. Съседните покриви се открояваха като силуети върху хоризонталната черна ивица, непросветлена от звезди, известна на Роби като нощно небе, но по-нависоко виждаше сияещите геометрични очертания на улиците в съседната долина. Той се взря в осеяните сякаш със скъпоценни камъни правоъгълници и си представи, че е птица, рееща се над тях в нощния въздух. Тази игра занимава съзнанието му само кратко време — той никога не бе виждал истинска птица, а и въображението му не беше в състояние да схване напълно старите земни понятия „горе“ и „долу“. Роби дръпна обратно пердетата, върна се в леглото и зачака нетърпеливо утрото…

— Хайде, Роби — повика го майка му. — Време е за закуска.

Той се изправи рязко в леглото, учуден, че след взетото решение все пак е успял да подремне и да се върне в мирния свят на сънищата. През цялото време, докато се миеше и обличаше, Роби се мъчеше да свикне с мисълта, че днес е денят, в който щеше да израсне, да стане пълноправен член на Червените чукове. Когато влезе в светлата кухня и зае мястото си в нишата за закуска срещу баща си и майка си, в съзнанието му все още витаеше чувството за нещо ново и опасно.

Както повечето колонисти, съумели да заживеят доволно на Първия остров, и те бяха спретнати, невзрачни, средни на ръст хора, от ония, които много бързо оставят зад гърба си младостта, но са възнаградени с привидно безкрайна, неизменна зрялост. Мистър Тълис беше инженер по кристалогенетика в работилниците с нулева гравитация, разположени в средата на обърнатия към слънцето сектор на Острова — професия, непонятна за Роби; мисис Тълис пък беше психоложка, специализираща в начините за словесно общуване — професия, която Роби би разбирал, ако майка му разказваше за нея. Когато седна, и двамата го изгледаха укорно.

— Какво ще правиш днес? — попита майката, подавайки му паница с варено жито с мляко.

— Нищо. — Роби гледаше жълтите разпукани зърна и си мислеше: „Ще обиколя небето.“

— Нищо ли? — повтори тя, наблягайки на втората сричка, за да може Роби по-добре да схване смисъла на думата. — Това не ми се вижда твърде полезно занимание.

— Училищните ваканции са прекалено дълги. — Макс Тълис стана и посегна за якето си. — Ще закъснея за работа.

Тиа Тълис стана едновременно с него и го изпрати до външната врата; пътьом обсъждаха как да се подготвят за гостите си тази вечер. Когато се върна, няколко минути се занимава с вдигането на масата и тъй като явно бе загубила интерес към плановете на Роби, без да каже нищо, изчезна в стаята, която използуваше за кабинет. Роби порови зърната, после изпи от паницата студеното мляко с вкус на малц. Огледа за миг кухнята, внезапно загубил желание да излиза навън и да осъществява плановете си за останалата част от деня, но отдавна бе забелязал, че когато майка му работи в кабинета си, в къщата е по-пусто, отколкото когато само той се намира там. Като взе малко бонбони от една купа на перваза на прозореца, той отвори вратата и излезе в задната градина.

Роби често гледаше телевизионните програми, предавани от Земята, затова имаше горе-долу ясна представа как би трябвало да изглежда природната среда, но когато се огледа в тази спокойна лятна утрин, в съзнанието му не се появи чувство на обърканост. Той се бе родил на Първия остров и не намираше нищо необикновено в това, че живее върху вътрешната повърхност на цилиндър от стъкло и метал с диаметър малко повече от двеста метра и дължина един километър. Колонията беше силно индустриализирана — защото произвеждаше много от компонентите за по-големи, по-усъвършенствувани космически селища, — но имаше и жилищен район, издържащ повече от хиляда семейства. Тази общност, съществуваща в космоса от четиринадесет години, даваше ценни социологически сведения, затова беше запазена непокътната, макар че членовете й биха могли да се преместят в по-нови колонии.