Уолтър Мосли - Дявол в синя рокля

— Какво ще кажете за по-една бира, момчета? Пъхнал съм две кварти пиво в хладилника.

Взехме си бирата и запалихме по цигара, които ни предложи Форни. Настани ни в сгъваеми столове, които бе разместил около масата.

— Какво искате? — попита след малко.

Извадих една кърпичка от джоба си. Беше същата кърпичка, с която бях вдигнал нещо от пода на къщата на Макгий.

— Познаваш ли я? — попитах Младока, като я изтърсих върху масата.

— Какво общо може да има един фас с мен?

— Твой е, Младок, Сапатас. Ти си единственият човек, когото познавам да пуши този боклук. А и човек достатъчно пъти те е виждал как хвърляш угарките върху пода да го прогарят, така че хартията в края е само обгоряла, но не е станала на пепел.

— Е и какво?! какво, ако е моя?

— Намерих я на пода в къщата на един мъртвец. Казваше се Ричард Макгий. Някой току-що му беше дал името на Корета Джеймс; някой, който знаеше, че Корета е била с това бяло момиче.

— Е и какво от това? — Челото на Младока се ороси от пот като по поръчка.

— Защо уби Ричард МакГий?

— Кво?

— Нямаме никакво време за театър, Младок. Знам, че ти си го убил.

— Какво му става на Изи, Плъх? Да не би някой да го е халосал с тухла по главата?

— Времето за театър мина, Младок. Искам да знам защо си го убил.

— Ти си луд, Изи. Ти си луд!

Младока скочи от стола възмутен, сякаш се канеше да си тръгва.

— Сядай, Младок — заповяда му Плъха.

Младока седна.

— Разкажи ни какво се случи.

— Не знам за какво говориш, авер. Нямам изобщо представа за какво говориш.

— Добре — казах, показвайки му дланите си. — Но знай, че отида ли в полицията, те ще научат, че отпечатъкът от пръст върху онзи нож е твой.

— Какъв нож? — Очите му бяха станали колкото палачинки.

— Младок, изслушай ме много внимателно. Аз самият си имам свои проблеми и нямам никакво време да вземам твоите присърце. Онази нощ, когато белият мъж се е навъртал около кръчмата на Джон, аз бях там. Хати те е накарала да го закараш у дома му и той трябва да ти е платил, за да научи името на Корета. Тогава си и го убил.

— Не съм убивал никого.

— Онзи отпечатък от пръст ще ти окачи въжето на шията, авер.

— По дяволите!

Знаех, че бях прав, но това нямаше да ми помогне да го разприказвам. Проблемът беше там, че Младока не го беше страх от мен. Той никога не се боеше от хора, за които чувстваше, че може да ги победи с юмруците си. Дори и фактът, че разполагах с информацията, която щеше да му окачи въжето на шията, не можеше да го стресне, защото се биех по-слабо от него.

— Убий го, Реймънд — казах.

Плъха само се ухили щастливо и стана от стола. Пистолетът веднага цъфна в ръката му.

— Чакай, чакай малко, авер. Каква игра ми играеш? — попита Младока.

— Ти си убил Ричард МакГий, Младок. А следващата нощ ми се обади, защото това имаше общо с онова момиче, което търсех. Искаше да разбереш какво знам, но когато не успя, ти затвори. Но си го убил и ще ми кажеш защо, или Плъха ще ти пръсне задника.

Младока облиза устните си и се завъртя на стола си като някое ядосано дете.

— За какво ме натискате толкова, авер! Какво съм ви направил?

— Разкажи как се случи всичко, Младок. Разкажи ми и може би ще забравя онова, което ми е известно.

Младока се разшава още повече.

— Той беше до бара през нощта, когато ти дойде — произнесе накрая той.

— Да?

— Хати не искаше да го пусне вътре, и му каза да се разкара. Той обаче май беше здравата накъркан, защото припадна на улицата. Така че Хати ме накара да изляза и да го разкарам, защото не искаше никакви неприятности с ченгетата. Така че излязох да му помогна да се качи в колата си или каквото има там.

Младока спря да отпие от бирата си, но само се загледа през прозореца.

— Продължавай, Младок — подкани го накрая Плъха. Не го свърташе на едно място.

— Каза, че ще ми даде двайсетачка, ако му кажа за онова момиче, дето ти го търсеше, Изи. Каза, че ще ми даде стотачка, ако го закарам у дома му и му кажа как да намери бялото момиче.

— Знам, че си се хванал с него — произнесе Плъха с клечка за зъби в устата.

— Ами доста пари бяха. — Младока се захили умилостивяващо към разбирането, проявено от Плъха. — Да, откарах го до дома му. И му казах, че съм виждал момичето, което той търси, заедно с Корета Джеймс. Просто някакво бяло момиче, защо да ме е грижа?

— Тогава защо го уби?

— Поиска да предам някаква бележка на Франк Грийн. Каза ми, че щял да ми даде парите след това.

— Така ли?

— Казах му, че може да се ебе в гъза с тия лафове! Направих всичко, което беше поискал от мен, и ако има нужда от още нещо, можем да се разберем след като ми плати. — Младока гледаше като луд. — Каза ми, че съм можел да вървя на майната си с двайсетачката, щом съм разсъждавал така. После ме оскърби и още и хукна в съседната стая. По дяволите! Сигурно си държеше там ютията. Ама аз грабнах ножа от мивката и хукнах подир него. Той като нищо можеше да ме изпревари и да стигне до пистолета си, не е ли така, Плъх?