Горан Петрович - Шест листа от сминдух

Седяхме на двора и разресвахме на тънко гъстите слънчеви лъчи, за да не изгорят зеленчуковата ни градина, когато на портата се появи запъхтян мъж с градско, непонятно едноцветно облекло. Веднага разбрахме, че е чужденец. Първо, никой не го познаваше и освен това крачолите му бяха мокри до коленете — само местните хора могат да минават по тясната греда над потока.

— Защо не направите мост? — каза той, без да поздрави.

— Право да си кажем, нямаме нужда, потокът е чист — отговори дядо, като го покани да седне на пейката.

Гостенинът завъртя очи и седна. Баба му подаде три сплетени слънчеви кичура да разресва и той — в работа приказката по-лесно върви. Но той сви рамене, изглежда, не знаеше какво да прави с тях.

— Никога ли не сте разресвали слънчеви лъчи? — попита, силно изненадана, майка ми.

— Не — отговори чужденецът.

— Извинявайте, а как тогава се пазите от жегата? — учуди се баща ми.

— Ей така — каза чужденецът и извади от чантата си пластмасово ветрило с цвета на скучните си дрехи.

— Мили Боже, на този свят наистина има всякакви обичаи! — прекръсти се баба.

Чужденецът беше търговец. Съобщи ни това с важен глас, от който веднага решихме, че сигурно работата му не заслужава особено внимание. Все пак скрихме съжалението си: много хора са принудени да работят какво ли не.

— Бих могъл да ви предложа план за къща — каза, след като се почерпи с вода и мед.

— Табаните ви не вървят в крак с очите, още от хълма може да се види, че вече си имаме къща — отговори дядо. — Язък за мокрите крачоли, но ние наистина нямаме нужда от план, напомням на зрението ви, че вече си имаме къща. Ето я, вашата сянка се обляга тъкмо на нея.

— Не-е, не ме разбрахте — размаха широко чужденецът ветрилото. — Бих ви предложил план за голяма къща: на няколко етажа, с няколко балкона, порядъчно обточена с медни улуци.

— Как не, та мракът всяка нощ да гъргори наоколо! Залудо се стараете! Дори да имаме нужда от по-голяма къща, нямаме пари да пазарим плана ви — намеси се баба. — И моля ви се, не размахвайте толкова това чудовищно изделие, ще ми прогоните най-хубавия въздух!

— Извинявайте — само за момент се отдръпна чужденецът. — Между другото, госпожо, аз не продавам плана. В замяна на него ще ми стигнат няколко шарки, каквито, забелязвам, имате в изобилие.

— За какви шарки говорите! — отсече, малко ядосана, баба, защото към зеленчуковата градина й се изплъзна един неразресан стрък слънчеви лъчи.

— За шарките от пешкира, антерията, от дирека на вратата, от везаната кърпа, от хурката, елека, откъдето и да е. Онова, на което са изрисувани, резбовани или избродирани, си го задръжте. Честно и почтено, нали?

— Как смятате да свалим шарките? — включи се в разговора и майка ми.

— Ей така! — каза чужденецът, стана от пейката и вдигна тъкания пояс, върху който седеше.

Не ни се беше случвало да се изненадваме толкова от миналата година, когато срещнахме на потока голобрад таласъм. Гостенинът силно тръсна пояса и от него изпадаха на земята ръкойки бродирани полски цветя.

— На вас планът, на мен шарките — засмя се, изваждайки от чантата си свитък хартия и алчно тъпчейки нападалите стръкчета, венчелистчета и стъбълца с багрите на късния април.

— Съсипа най-скъпия ми пояс! — първа се съвзе баба, но чужденецът беше вече отпрашил по пътя.

Това лято сушата преполови много зеленчукови градини. Хората изоставяха разресването на слънчевите кичури и растенията оклюмаха под тежестта на всекидневната и многолика жега. Чужденецът посети всички домакинства в селото. От едни взе винена лоза от хурката, от други — нарисуван на портата грозд, от трети — лъкатушещата виеница на носната кърпичка, от четвърти — класовете от забуна, от пети — двойка пауни от таблите на кревата… В замяна на това на всички остави планове за къщи. У нас дядо и баба казаха:

— Не ни трябва голяма къща. В нея можем да се изгубим. Освен това единствените стълби, на които бихме стъпили, са стълбите, които водят към дверите на милия Бог!

— Но вашите стаи могат да бъдат в приземието — предложи мама и на пясъчния нанос над нашия двор се натъкна първият тъмен облак.

Същата вечер, противно на навиците си, баба посрещна нощта на двора.

— Искам да се нагледам до насита на звездите, скоро тук ще стане много сенчесто — обясни тя.