Горан Петрович - Шест листа от сминдух

Само една нощ след тези думи дядо оплете с месечината няколко най-едри сънища. Закачи оплетените кълбета високо за таванската греда, така че чумата и останалите миткала да не могат да ги достигнат. Той също смяташе, че идват облачни дни.

— Ще ни потрябват, когато от будуване ни заболят главите — прошепна в малкото джобче на елека, там, където пазеше списъка на най-важните предмети.

Когато в началото на есента пълнехме бурканите за зимнина със зряло слънце, чужденецът отново дойде. По крачолите му се стичаше вода, а по-лицето — силно удивление. Разбира се, веднага познахме водата: пак беше паднал от дънера, прехвърлен през двата бряга на потока. Удивлението му идеше от неверието, че още не сме започнали строежа на новата къща. Вместо ветрило от чантата си измъкна предложение за осигуряване на строителен материал.

— Естествено срещу шарки! — завърши алчно, като се взираше в чорапите на дядо с избродирани зюмбюли и треви.

— Откажи се! Не се продават! — наежи се баба и войнствено избърса о престилката златните си от октомврийската светлина ръце.

— Тогава срещу шарките от стомната! — гледаше чужденецът нарисуваните червени, сини и зелени лентички.

— Ще стигнат ли? — излъга се баща ми.

— На първо време да! — отговори чужденецът и потри ръце.

— Ами добре! — съгласи се мама.

Тъй както тинята се сляга в пресъхналите речни ръкави, тъй и облаците се слягаха във все по-плитката вис над нашия двор. Баба и дядо запечатаха бурканите със слънце. Сенки за зимата не оставяме. Не стават за ядене, а не са и много за гледане.

За щастие зимата беше мека. Строителният материал пристигаше. Чужденецът носеше тухла след тухла, керемида след керемида, греда след греда… В чантата си отнасяше шарка по шарка от нашите вещи. Когато се запролети, започнахме градежа на новата, голяма къща. Изобщо тази пролет никой не се занимаваше със събиране на разпръснати слънчеви лъчи. Рядката светлина крееше напразно. Личеше си, че реколтата от зеленчуковите градини ще бъде слаба. Сенките се множаха със скоростта на скриването на светлината, със страшната скорост, с която всички издигаха грамадните къщи.

Баба и дядо се опитаха да спасят положението. Обикаляха околността, качваха се по стръмнини и хълмове, откриваха и събираха разпилените стръкове слънце, пренасяха светлината на наръчи до нашата градина.

— Никой поне за малко не слиза от скелето. Колкото по̀ се извисява строежът, толкова повече разумът е изложен на течението. Без шарки всичко е еднообразно. В еднообразните къщи — еднообразен живот… Еднообразен живот — еднообразни души… — отчайваха се те.

Въпреки това не можеха да не обичат мама и татко.

За новия строеж дадоха дори зюмбюлите и тревичките от дядовите чорапи. Когато след първата нощ се оказа, че там се спи зле, със студено и празно безсъние, донесоха от тавана за възглавници оплетените с топлата месечина сънища.

След като селото остана без шарки, чужденецът най-после изсуши крачолите си, вдигна торбите си и си замина, оставяйки безброй еднообразия. Шарени бяха само различно довършените строежи.

Както през онова лято, в което разресвахме слънцето, седяхме на двора под дебелите облаци, в усоето на голямата къща, този път без работа.

— Излъга ни — каза кратко баща ми.

— Можеш ли да си представиш, искаше да вдигаме мост над чистия поток — добави дядо.

Мама започна да плаче.

— Не плачи на сянка, опасно е, ще полепне мъх по миглите ти — докосна я баба по рамото. — Вземи, избърши се. Запазих една кърпичка с избродирани листенца сминдух.

Когато мама си избърса сълзите, дядо се обърна към мен.

— Нещо съм отмалял, кръстът не ме слуша, по-млад си, сложи кърпичката в раклата за чеиз заедно с другите неща, може би шарката на сминдуха ще се прихване и на тях.

Събрах всички пешкири, стомни, елеци, чорапи, пояси, ризи, антерии, покривки, калъфки и хурки. Преди да спусна капака на раклата до кърпичката с избродиран сминдух, добавих и шест листа бяла хартия.

© Горан Петрович

© 2005 Жела Георгиева, превод от сръбски

Горан Петровиħ

Сканиране, разпознаване и начална редакция: Вася Атанасова, 2009

Издание:

Горан Петрович, „Ближен“

Издателство „Балкани“, София, 2005, ISBN 954-9446-15-8

Подбор и превод: Жела Георгиева