Горан Петрович: Ближен

Продължиха. Вече нямаше означения на етажите.

Съдейки по разредената избена плесен, трябва да се бяха изкачили твърде нависоко. А може би затъпелите човешки сетива лъжат, представят въртенето в кръг за напредване.

Нищо не се променяше. Шуплестите врати на апартаментите изглеждаха еднакво. Звуците също.

… кошмарно бълнуване, сумтене и свирене на спящи хора…

… дълбоко въздишане и шляпане с крака на онези, които страдат от безсъние…

… жестоки семейни кавги…

… напразно звънене на телефони…

… плач на събудени, напикани деца…

… отчаяно дращене с нокти и душене на затворени, полудяващи кучета…

… препитване между студенти…

… приглушено хриптене на телевизори…

… сто, двеста, двеста и петдесет, триста, триста и десет, триста и двайсет — пресмятане на спестяванията, скрити за още по-лоши времена…

… виене на вълните на нереално далечните, чужди радиостанции…

… разкрасено, образно преразказване на случки от деня…

… чукане на закъснели любовници…

… шум в казанчетата на тоалетните.

Надписите и драсканиците по стените — също, безсмислено подобни. Дори по-горните галерии на оберлихта не се разклоняваха по-силно отколкото на приземния етаж.

Промяната се извършваше само някъде у Яков. С всяко преодоляно стъпало изпитваше все по-голяма близост. Не можеше да обясни, но подозираше, беше почти сигурен, че без своя прегърбен спътник той щеше да се чувства изгубен.

Отгоре се чу щракане на брава. След това — гласове.

После започна да се щура светлина. Ослепителният сноп на батерията ги завари на площадката. Кой го беше насочил, не можеше да се види.

— Къде? — разбра Яков, след като новодошлите дълго разговаряха шепнешком.

— Горе… — започна той, жумейки, и млъкна, като се сети кое време на нощта е, какво има на себе си и с какво е облечен човекът до него.

Шепотът зад снопа светлина пак завърши с въпрос: — Търсите ли нещо? Да не сте се изгубили?

Вече свикнал с блясъка, Яков се обърна към човека до себе си. Сгърчил се целият, свил се в дългата риза, кръстосал ръце под корема, ближният дишаше шумно и се взираше уплашено като уловено зверче.

— Не, не сме. Знаем къде отиваме! — отговори Яков, колкото се може по-решително, забелязвайки как страхът в очите на неговия спътник се превръща в благодарност.

— Нали виждаш, че са някакви скитници! Какви ли отрепки няма, би трябвало да заключваме входната врата… — ясно се открои един глас сред шепота.

— Мамка му, гърбавият ми е… нещо познат — надвика го друг.

— Я ги зарежи, ще закъснеем! Най-обикновени смотаняци. А вие, гледайте да не ви заварим, когато се върнем!

Докато не отминаха, държаха снопа срещу тях. Още известно време се чуваше как изчезват по долните етажи и всичко отново утихна.

Държаха се под ръка. Той безмълвно. Старецът мълчешком. А може би нямаше разлика.

Никой не проговори дори когато Яков се спъна и се поряза на разпръснатите счупени стъкла. Кръвта изпълваше дланта му, капеше между пръстите, маркираше пътека на правилни разстояния. Сякаш и той самият изпитваше болка, неговият спътник притискаше собствената си ръка на същото място. Кръвотечението спря. Раната заздравяваше, не мина много време и не можеше да се познае къде е била. Ако не бяха мътните следи на ръкава на пижамата, Яков можеше да се закълне, че всичко просто му се е сторило.

— Благодаря — обърна се той.

Фигурата с бялата коса тъжно проговори:

— За нищо.

Може би въздухът горе ги опияняваше. Несвикнал на свежестта, Яков усети виене на свят. Не помогна дори когато разкопча до половината копчетата на пижамата си. Все по-често залиташе, все повече губеше чувство за сигурност, накрая излезе, че старецът води него, а не обратното.

Съвзе се едва когато спътникът му се спря, наведе се леко, вдигна някакъв лист, за да го пречупи и стрие с върховете на пръстите си. Тръпчивата миризма събуждаше силата.

— Лимон, тук? — учуди се Яков.

— Лимон, Якове, изглежда сме близо… — гласеше отговорът.

Якове? Някой отдавна беше свалил табелката с името му от неговата врата. А може би той самият го беше направил. С една дума, беше останал само номерът на апартамента. От друга страна, не можеше да си спомни да беше казвал наскоро на някого как се казва…

Етажите се нижеха. Някъде времето сигурно имаше някакво значение, но те като че ли бяха извън него.