Горан Петрович: Ближен

Изкачваха се бавно. Чехлите му щрапаха. Развързаните обувки на стареца се спъваха в стъпалата. Мракът се изпълваше с неясен тропот.

— Нямате ключове. Значи, вратата е останала отворена… — забеляза, колкото да каже нещо.

Сам не знаеше защо, но на следващия етаж не се спряха. Старецът дишаше тежко. Може би въздишаше. Яков се питаше дали е прегърбен от годините, или по рождение носи това тежко бреме на гърба си. Сега му стана ясно, че изпитва съчувствие. Но защо трябваше да почука точно на неговата врата? Във входа има над стотина апартамента. Колко са етажите, не знае. Той живее на деветия. Онези, горните, не го интересуваха. Все пак подозираше, че сградата беше висока, твърде висока. На няколко пъти беше надстроявана. Съвременна Вавилонска кула. Отначало, така да се каже, смирено искаха съгласието на живеещите, а после никой нищо не ги питаше. Имаше нови пощенски кутии, преплетени метални скелета, разни очилати типове с нивелири и планове на прозрачносиня хартия, макари и кранове, псувни на майсторите, камари дъски за дограма, провиквания на дърводелци, водопроводчици и електротехници, бучици и буци хоросан, тръби с най-различни размери, желе за под формата на подкови и клинове, стърготини, наръчи остриета за оксижени, съборени гнезда, разпръсната перушина, мъртви птици, казани с врящ катран, непрекъснато пристигаха нови камиони, хлътнали от арматура, панелни части и току-що излети монтажни форми за вътрешните стени…

Спътникът мълчеше. Само че дишаше доста силно. Като че ли целият се състоеше от нещо шумолящо…

На една от рамките на оберлихта липсваше стъкло. Яков остави стареца за момент. Заобикаляйки, провря глава и погледна. Грехота. Кухо като в дъбова хралупа. Вместо бяла сърцевина, редки трептения. На дъното — купища какво ли не.

Времето се губи. От балон в балон — безвъзвратно изтича. Би трябвало да си почива. А не да се катери в тъмното с клетника, безцелно да шляпа по стълбите, да се спъва в мръсни изтривалки, празни бутилки вино, кутии, щайги, развалени готварски печки, изтърбушени канапета и други натурии, изкарани на площадките. И в края на краищата, знае ли къде отиват? Възможно ли е този нещастник да няма никакви близки?

— Ха-джи-та-на-си-е-вич? — сричаше надписа на месинговата табелка.

Старецът сви рамене.

— Данило Ал. Видакович, заклет съдебен преводач — едва прочете на следващата врата.

Старецът поклати отрицателно глава.

— Маржик?

— Аврамович? Зорка и Светозар?

— Клашня? Служител?

— Сидор Исидорович?

— Мърсач?

— Шойка?

— С болка и тъга известяваме на роднини и приятели, че на…

— Траян — Трайче Трайкоски?

— Зечина?

— Jovan Forcan. Pensioner?

— Милин. Дипломиран хидроинженер?

— Любисавич, звъни веднъж продължително? Динич, звъни два пъти кратко?

— Острачанин?

— Голубан Кукумявката?

— 187?

— 188?

— Ваван?

— Петрович?

— Хране Томова Ракочевич?

— Вивот Юстина, вдовица?

— Запечатано въз основа на Решение 73829/1997 от следствените органи на МВР?

— Бумбарашевич?

— Перушина?

— Грациела Савчич-Савчич, примадона на Народния театър?

— Райче?

— 204?

— Т. Kastelc? Pilot?

— „Квадратура“, агенция за търговия с недвижими имоти, покупко-продажби и замени, посредничество с осигурени правни гаранции?

— Речевич?

— Илич-Узеирбегович-Хорват?

Имена. Презимена. Професии. Имена. Презимена.

Имена.

Нищо.

Седнаха върху вързопи със стари вестници да си починат. Доколкото беше възможно, изучаваше лицето му черта по черта. Макар между веждите да нямаше никакви дивашки окосмявания, очите му бяха мътни, сякаш повече от столетие бдят над безбрежно море от нещастия и мъки. А отдалечавайки се от влажните очи, бръчките по челото, бузите и около устните като че ли не идваха от старостта, а от постоянен болезнен гърч. А когато вдигна дясната си ръка и бавно прекара дългите си пръсти през косата си, на Яков му се стори, че кожата на ръката на неговия спътник е млада, без лунички и гладка. Защо толкова дълго бе предпазлив, а сега толкова лесно повярва на този окаян непознат? И какви са тези прекалено дълги ръкави? Не са ли ризите в санаториума за душевноболни подобни на тази? Кой е този чудак? Какво всъщност иска той?

— Кой си ти? — почти извика Яков. Запитаният се сви, прегърби се още повече.

— Чуваш ли? Кой си ти? Кой? Отговори! — сграбчи го Яков за раменете.

— Ближен, за Бога… Ближен… — повтаряше изгубеният или в нощта се носеше отекващ, жален вопъл.