Дан Милман: Свещеното пътуване на мирния воин

Онова, което се случи по-нататък, не може да бъде описано с думи. Бих могъл да напиша примерно: „Аз станах Едно със Светлината“, но тези думи изтляват и се превръщат върху страницата на пепел, защото не съществуваше нито „Аз“, нито „Едно“, нито пък отделен ум, който да изживее всичко това. Опитът да се опише нещо подобно е бил страховито предизвикателно за мнозина мистични поети от различни векове. И как би могъл човек да нарисува картина, сходна с платната на Ван Гог, очертавайки образите с пръчка върху кал.

Вселената ме превърна в пепел, погълна ме. От мен не остана и следа. Единствено Блаженство. Реалност. Мистерия.

Едва сега осмислих таоистката поговорка: „Онзи, който казва, не знае; онзи, който знае, не казва.“ Не защото мъдрите не говорят, а защото Голямото нещо не може да бъде изречено. Да се опитваш да го опишеш с думи е все едно да хвърлиш камък към някоя звезда. И ако тези думи звучат нелепо, така да бъде. Но един ден, и този ден може би не е толкова далеч, ти също ще се увериш в това.

Завърнах се в нормалното време и пространство — замаян и дезориентиран — сякаш бях паднал от самолет през нощта. Все още седях до погребалната клада на Мама Чия. Над луната прелитаха тъмни облаци. Земята блестеше от скорошен дъжд. Целият бях подгизнал. Дъждът бе угасил последните въглени, които бяха погълнали кладата. Един час бе изминал за няколко мига.

Другите си бяха отишли. Останал беше само Джоузеф. Той коленичи до мен и ме попита:

— Как си, Дан?

Не можех да говоря и затова кимнах. Джоузеф ме стисна внимателно по врата. Почувствах неговата отзивчивост и обич в досега на пръстите му. Той разбра, че ми е нужно да остана още малко, хвърли последен поглед към изгорялата клада и си тръгна.

Поех си дълбоко въздух и почувствах уханието на влажната гора и затаената миризма на дима. Нищо вече не изглеждаше напълно реално, сякаш просто играех моята роля във вечната драма на живота и това измерение не беше нищо повече от една зала за репетиции в безкрайния театър на върховния Бог.

В ума ми се заредиха въпроси, в началото един по един и после безброй наведнъж. Загубих досега си с божественото, върнах се обратно в ума и тялото си, бях отново долу на земята. Какво означаваше всичко онова, което се бе случило?

Може би бях достигнал „мястото отвъд времето и пространството“, за което ми беше говорила Мама Чия. Думите й тогава бяха прозвучали абстрактно и нелепо, защото надхвърляха опита ми. А сега бяха жива реалност. Тя ми беше казала: „Там ти можеш да срещнеш всеки, когото пожелаеш.“ Толкова много исках да се озова на това място отново, за да я зърна още веднъж.

Продължих да стоя разтреперан, скован и загледан в празното пространство, докато накрая дърветата потънаха в мрак.

Тогава се обърнах и поех обратно по пътеката през тропическата гора. Високо горе видях едва-едва шествието от хора, които осветяваха пътя си с факли.

Но нещо не ми позволяваше да напусна това място. Чувството беше съвсем ясно и затова седнах на земята и зачаках. Останах така през цялата нощ, като от време на време клюмах и после отново се размърдвах. Понякога очите ми бяха затворени като при медитация, после пак ги отварях и се взирах в пространството.

Когато първите лъчи на слънцето се провряха през клоните на дърветата и огряха останките от погребалната клада, Мама Чия се появи пред мен, съвсем реална, но полупрозрачна. Не зная дали някой от другите щеше да я види, ако беше наоколо и дали това не беше само образ, съществуващ единствено в моя ум.

Но тъй или иначе тя стоеше там. Видението вдигна ръка надясно към склона и ми посочи една горска поляна, опасана отвсякъде от дървета.

— Искаш да се изкача там? — попитах аз гласно. Тя само ми се усмихна тихо. Замижах за миг срещу яркото слънце. Когато отворих очи, нея я нямаше.

Благодарение на промененото ми и може би по-прецизно възприятие за реалността всичко това ми се струваше съвършено нормално. Изправих се бавно и потеглих натам, накъдето ме беше упътила.

Все още объркан от скорошните събития и прозрения, аз ходех на зиг-заг между гъстите храсти и един-два пъти се заплетох в лепкавите лози. След това шубраците постепенно оредяха и пред мен се появи тясна пътечка.