Дан Милман: Свещеното пътуване на мирния воин

Случилото се не беше просто интелектуално осмисляне на загадката, а по-скоро екстазно откритие, което се стовари върху ми с непреодолима сила. За миг загубих всякаква представа за тялото си и рухнах на влажните листа. Бях намерил съкровището, най-важната от всички тайни. Вътре в мен се надигна вълна от енергия. Искаше ми се да крещя и да танцувам!

Но в следващия момент възторгът отстъпи на друго чувство, внезапно усещане за загуба. И без да зная как, аз знаех, че Мама Чия умираше. „Не!“, проехтя викът ми сред дърветата. „Не! Все още не. Моля те, почакай ме!“

Скочих на крака и затичах.

Тичах, катерех се и отново тичах, докато изгубих всякаква представа за времето. Покрит с кал, изтощен, изпорязан, ожулен и после окъпан от топлия дъжд, най-накрая аз залитнах и паднах пред прага на стълбището на Мама Чия два часа след залез слънце.

Фуджи, Мицу, Джоузеф и Сара излязоха навън и Джоузеф ми помогна да вляза. Мама Чия лежеше неподвижно на кушетката и навсякъде около нея имаше цветя.

Моите приятели ми помогнаха да направя първите една-две крачки и после отстъпиха назад, когато се приближих и коленичих до леглото с наведена глава и сълзи по страните. Положих чело на ръката й, сега толкова студена.

В началото не можех да продумам нито дума; милвах лицето й, взимах си сбогом и шепнех тиха молитва. Седналата наблизо Мицу галеше Сачи по косите и я утешаваше. В блаженото неведение на детските си години, Сократ спеше кротко до сестра си.

Джоузеф, подобен на тъжен Дон Кихот с печални очи, бе обгърнал рамото на Сара, която в мъката си се полюшваше напред-назад.

Долината бе притихнала и наоколо цареше тъга, несмущавана от писукането на Червенка, птицата апапане. Тук бе издъхнала една много необикновена жена и дори птиците скърбяха по свой начин.

Точно в този момент апапането кацна на перваза на прозореца, килна главица на една страна и погледна към Мама Чия.

Птиците умеят да издават един особено тъжен писък и тази сутрин ние чухме Червенка да произвежда този непривичен звук, когато кацна до мъртвата. След това го повтори и отлетя като душата й.

Излязох навън. Въздухът беше топъл и влажен. Погледнах на изток към издигащото се слънце, което сега огряваше небето, очертавайки силуетите на хълмовете. Джоузеф ме последва.

— Вероятно е издъхнала тихо през нощта — рече той. — Фуджи я намери само преди час. Дан, чухме, че си заминал нанякъде. Как разбра?

Погледнах го продължително и очите ми отговориха вместо мен.

Приятелят ми кимна с разбиране и сетне каза:

— Преди известно време тя ми остави едни указания къде трябва да занеса бебето на Тия и други делови неща. Поиска да бъде кремирана и погребана в гробището на кахуните. Ще се погрижа за необходимото.

— Аз също бих искал да помогна с нещо… с всичко, каквото трябва — рекох аз.

— Да, разбира се, щом желаеш това. А, има и още нещо — каза той и ми подаде парче хартия. — Мисля, че тя е написала това тази нощ.

Наведохме глави над бележката и разчетохме шест думи, надраскани с разкривения почерк на Мама Чия: „Приятелите никога не си казват довиждане.“

Спогледахме се и се усмихнахме с премрежени от сълзите очи.

Влязох обратно вътре, седнах наблизо и останах загледан в нея. Когато бях малък, смъртта беше за мен като непознат странник — телефонно обаждане, писмо, новина, официално известие за хора, които рядко бях виждал. Тя посещаваше други домове и други места. Хората просто избледняваха в паметта ми.

Но изживяването сега беше истинско и болеше като току-що получена рана. Докато седях там, край тялото на Мама Чия, усещах студения дъх на смъртта да нашепва в ушите ми откровения за собствената ми тленност.

Погалих бузата на Мама Чия и осъзнах, че никаква метафизична философия не може да облекчи болката в сърцето ми. Тя вече ми липсваше. Почувствах празнотата, която бе оставила, сякаш част от живота ми ми беше отнета. И си помислих, че в края на краищата, ние нямаме никакъв контрол над съдбата си, никаква способност да спрем вълните, които се стоварват върху ни. Можехме единствено да се носим по тях, да прегърнем онова, което ни сполита и да го използваме за израстването ни. Да се приемаме такива, каквито сме, с нашите силни и слаби страни, с глупостта ни и с нашата любов. Да приемаме абсолютно всичко. Да правим, каквото можем и да следваме потока на живота.