Марио Пузо - Кръстникът

— Не, не е — и че нямало да се прибере до двайсет минути, но го очаква да се върне за вечеря.

— Кажи му да ми се обади — нареди Сони.

Опита се да премисли нещата. Опита се да си представи как би постъпил баща му в подобна ситуация. Веднага бе разбрал, че това е удар на Солоцо, но той никога не би посмял да елиминира толкова високопоставен водач като дон Корлеоне, ако не е подкрепян от други могъщи хора. Телефонът, който звънеше за четвърти път, прекъсна мислите му. Гласът от другата страна беше много мек, много нежен. „Сантино Корлеоне?“ — попита той.

— Да — каза Сони.

— Том Хейгън е при нас — каза гласът. — След около три часа ще бъде освободен заедно с нашето предложение. Не прави нищо прибързано, докато не чуеш онова, което той има да ти каже. Ще причиниш само много неприятности. Стореното — сторено. Сега всички трябва да са разумни. Не давай воля на този прочут твой гняв. — В гласа имаше подигравателни нотки. Сони не беше сигурен, но му приличаше на гласа на Солоцо. Отговори с преднамерено приглушен и потиснат глас:

— Ще чакам. — Чу как слушалката на другия край тракна. Погледна тежкия си златен часовник, отчете точното време на обаждането и го надраска на покривката.

Намръщен, седна до кухненската маса. Жена му го попита:

— Сони, какво има?

Сони спокойно й отговори:

— Стреляли са по Стария. — Като видя уплахата, изписана на лицето й, той грубо каза: — Не се тревожи, не е убит. И нищо повече няма да се случи. — Не и каза за Хейгън. После телефонът иззвъня за пети път.

Беше Клеменза. Хрипливият глас на дебелия мъж се чуваше като задъхано сумтене.

— Чу ли за баща ти? — попита той.

— Да — отвърна Сони. — Но не е мъртъв. — Последва дълга пауза, след това се чу развълнуваният глас на Клеменза:

— Слава богу, слава богу. — Но после той разтревожено попита: — Сигурен ли си? На мен ми казаха, че е умрял на улицата.

— Жив е — каза Сони. Той напрегнато се вслушваше във всяка нотка в гласа на Клеменза. Вълнението изглеждаше искрено, но това бе част от професията на дебелия мъж — да бъде добър актьор.

— Сони, сега всичко ще легне на твоя гръб — каза Клеменза. — Какво искаш да направя аз?

— Ела в дома на баща ми — отговори Сони. — Доведи и Поли Гато.

— Това ли е всичко? — попита Клеменза. — Не искаш ли да изпратя няколко души в болницата и у вас.

— Не, искам само теб и Поли Гато — каза Сони. Последва дълга пауза. Клеменза схващаше значението на казаното. За да прозвучи по-естествено, Сони го попита: — Къде, по дяволите, е бил Поли Гато? Какво е правил, дявол да го вземе?

От другата страна не се чу вече хриптене. Гласът на Клеменза беше предпазлив:

— Поли бил болен, изстинал и си останал в къщи. Боледува вече цяла зима.

Изведнъж Сони изостри вниманието си.

— Колко пъти е бил болен през последните два месеца?

— Може би три-четири пъти — отговори Клеменза. — Аз все питах Фреди дали не иска друг човек, но той отказваше. Нямаше никаква причина. Знаеш, че през последните десет години всичко вървеше гладко.

— Да — каза Сони. — Ще се видим в къщата на баща ми. На всяка цена доведи Поли. Мини да го вземеш, когато идваш насам. Не ме интересува колко е болен. Разбра ли?

Жена му тихо плачеше. Сони се втренчи за миг в нея, после каза с дрезгав глас:

— Ако се обади някой от нашите хора, обясни им да ме търсят в къщата на баща ми на специалния телефон. Ако се обади някой друг — не знаеш нищо. Ако се обади жената на Том, кажи й, че Том няма да се върне за известно време, защото е служебно зает. — Сони се замисли малко. — Двама от нашите хора ще дойдат тук. — Видя изплашения й поглед и нетърпеливо добави: — Не бива да се плашиш, искам само да стоят тук. Прави каквото ти кажат. Ако искаш да говориш с мен, обади ми се на специалния телефон на татко, но само ако е наистина важно. И не се притеснявай. — Той излезе от къщата.

Беше паднал мрак и декемврийският вятър фучеше из малката улица. Сони не се страхуваше да излезе навън в нощта. И осемте къщи бяха собственост на дон Корлеоне. Първите две от двете страни в началото на уличката бяха наети от Домашните им прислужници с техните, семейства и от самотници — неженени мъже, които живееха в приземните апартаменти. От другите шест, които образуваха останалата част на полукръга, една се заемаше от Том Хейгън и семейството му, друга — от Сони, а най-малката и най-незабележителната — от самия дон Корлеоне. Останалите три бяха дадени безплатно на самотни приятели на дон Корлеоне с уговорката, че ще ги освободят веднага щом той ги помоли. Безобидната на вид уличка бе непревземаема крепост.