Марио Пузо - Кръстникът

— Тогава защо идвате при мен? — попита дон Корлеоне учтиво. — С какво заслужих щедростта ви?

Тъмното лице на Солоцо остана безизразно.

— Имам нужда от два милиона долара в брой — каза той. — Точно толкова ми е необходим и човек, който да има влиятелни приятели на важните места. С течение на годините някои от моите куриери ще бъдат заловени. Това е неизбежно. Всичките те ще имат чисти досиета, това гарантирам. Така че логично ще бъде съдиите да им дават леки присъди. Необходим ми е приятел, който да гарантира, че когато моите хора имат неприятности, няма да прекарат повече от година-две в затвора. Тогава те няма да говорят. Но ако получат десет или двайсет години, кой знае.? Има много слаби хора на този свят. Възможно е да проговорят и да изложат на опасност други, по-важни хора. Юридическото покровителство е задължително условие. Чувам, че вие, дон Корлеоне, имате толкова съдии в джоба си, колкото риби има в морето.

Дон Корлеоне не си направи труда да благодари за комплимента.

— Какъв е процентът за моето семейство? — попита той. Очите на Солоцо пробляснаха.

— Петдесет процента. — Той млъкна, после каза с глас, който беше почти като милувка: — През първата година вашият дял ще бъде три—четири милиона долара. След това непрекъснато ще нараства.

Дон Корлеоне попита:

— А какъв е процентът на семейство Таталия? За пръв път Солоцо изглеждаше неспокоен.

— Те ще получат нещо от моя дял. Имам нужда от известна помощ в сделките.

— Следователно — каза дон Корлеоне — получавам петдесет процента само за финансиране и юридическо покровителствуване. И няма да имам никакви грижи със сделките, така ли?

Солоцо кимна:

— Ако наричате два милиона долара в брой „само финансиране“, то аз ви поздравявам, дон Корлеоне.

Дон Корлеоне каза спокойно:

— Съгласих се да се срещна с вас от уважение към семейство Таталия и защото чух, че сте сериозен човек, към когото също е необходимо да се отнасят с уважение. Трябва да ви откажа, но трябва и да ви обясня защо. Печалбите във вашия бизнес са големи, но и рискът също е голям. Вашите сделки, ако се присъединя към вас, могат да навредят на собствените ми интереси. Вярно е, че имам много, много приятели в политическата сфера, но те няма да са така приятелски настроени, ако, се занимавам с наркотици, вместо с хазарт. Те мислят, че хазартът е нещо като алкохола — безобиден порок, а наркотиците смятат за мръсна работа. Не, не протестирайте. Казвам ви какво мислят те, а не аз. Как човек изкарва прехраната си не е моя работа. Онова, което ви казвам, е, че този ваш бизнес е прекалено рискован. Всички членове на моето семейство живяха добре през последните десет години, без опасности и без загуби. Не мога да изложа на опасност тях или техните средства за преживяване заради своята алчност.

Единствен израз на разочарованието на Солоцо бе бързият проблясващ поглед, хвърлен из стаята, сякаш се надяваше Хейгън или Сони да го подкрепят. После той каза:

— За сигурността на двата милиона ли се тревожите?

Дон Корлеоне се усмихна студено.

— Не — отговори той.

Солоцо опита още веднъж:

— Семейство Таталия също ще гарантира капиталовложенията ви.

Точно тогава Сони Корлеоне направи една непростима грешка в своята преценка и в установената процедура. Той припряно попита:

— Ще гарантира ли семейство Таталия връщането на нашите капиталовложения, без да ни вземат никакъв процент?

Хейгън остана ужасен от тази погрешна стъпка. Той видя как дон Корлеоне погледна със студени и злобни очи най-големия си син, който замръзна в недоумение и ужас. Очите на Солоцо отново пробляснаха, но този път със задоволство. Открил бе пукнатина в крепостта на дон Корлеоне. Когато дон Корлеоне заговори, в думите му имаше опит за оправдание.

— Младите хора са алчни — каза той. — А освен това не знаят и как да се държат. Прекъсват no-възрастните. Бъркат се, където не им е работа. Но аз имам сантиментална слабост към децата си и съм ги разглезил. Както сам виждате. Сеньор Солоцо, моят отказ е окончателен. Позволете ми да кажа, че аз лично ви пожелавам успех във вашия бизнес. Той не влиза в конфликт с моя. Съжалявам, че трябваше да ви разочаровам.

Солоцо се поклони, ръкува се с дон Корлеоне и остави Хейгън да го изпрати до колата. Лицето му бе безизразно, когато се сбогува с него.

Щом Хейгън се върна в стаята, дон Корлеоне го попита:

— Какво мислиш за този човек?

— Сицилианец е — отвърна Хейгън сухо.