Марио Пузо - Кръстникът

„Дейли Нюс“ бе поместил снимки, отпечатани на цялата средна страница, на проснатите на улицата Джерн Уагнър и Кевин Мунън. Майсторски направените фотоси предизвикваха ужас — това бяха човешки същества, направени на пихтия. По някакво чудо, казваше вестникът, и двамата били още живи, но щели да бъдат месеци наред в болница и трябвало да им се направят пластични операции. Хейгън си записа да напомни на Клеменза, че трябва да направи нещо за Поли Гато. По всичко личеше, че той си разбира от работата.

Хейгън работи бързо и спорно през следващите три часа, обобщавайки доходите на дон Корлеоне от недвижимите имоти, от вноса на зехтин и от строителната му фирма. Нито една от тези компании не вървеше добре, но след като войната вече бе свършила, всички щяха да станат изключително рентабилни. Беше почти забравил за работата на Джони Фонтейн, когато секретарката му съобщи, че го търсят от Калифорния. С трепетно очакване той вдигна слушалката и каза: „Хейгън на телефона.“

Гласът, който чу, бе до неузнаваемост променен от гняв и омраза. „Мръсно копеле — крещеше Уолц, — ще ви тикна всички в затвора за сто години. Ще използувам всичките си пари до стотинка, за да ви пипна. Ще му разгоня фамилията на този Джони Фонтейн, чуваш ли, италиански простако?“

Хейгън любезно отговари: „Аз съм от немско-ирландски произход.“ Последва дълга пауза, после тракването на телефонната слушалка. Хейгън се усмихна. Нито веднъж Уолц не бе изрекъл заплаха лично срещу дон Корлеоне. Геният винаги биваше възнаграден.

Джак Уолц спеше винаги сам. Имаше голямо легло, което можеше да побере десет души, и огромна спалня, която можеше да се използува при снимането на бал, но откакто преди десет години бе починала първата му жена, той спеше сам. Това не означаваше, че въобще не спи с жени. Той бе физически здрав, въпреки възрастта си, но сега можеше да бъде възбуден само от много малки момиченца; разбрал бе, че само няколко часа на вечер с тях изчерпват силите и търпението му.

В четвъртък сутринта, неизвестно защо, той се събуди рано. Сред дрезгавата светлина на ранната утрин огромната му спалня беше като голяма ливада, обгърната в мъгла. Някъде далеч, на края на леглото, се забелязваха познати очертания и Уолц с мъка се надигна на лакти, за да ги види по-добре. Имаха формата на конска глава. Все още замаян, Уолц се пресегна и запали нощната лампа.

Онова, което видя, го потресе и смаза. Сякаш тежък ковашки чук се стовари върху гърдите му. Пулсът му запрескача и започна да му се повдига. Повърнатото се разплиска върху дебелото килимче.

Отрязаната лъскава глава на големия черен кон Хартум бе здраво залепена в засъхнала гъста кръв. Виждаха се тънки бели сухожилия. Пяна покриваше муцуната, а онези големи като ябълки очи, които преди блестяха като злато, сега бяха потъмнели от съсирената кръв и придобили цвета на гниещ плод.

Уолц бе обхванат от истински животински страх. Воден от този страх, изкрещя на прислужниците си и пак воден от същия този страх, се обади на Хейгън и така невъздържано го заплаши. Безумното му бълнуване разтревожи иконома, който повика домашния му лекар и първия му заместник от студиото. Но Уолц дойде на себе си, преди те да пристигнат.

Беше дълбоко потресен. Що за човек бе онзи, способен да унищожи животно, струващо шестстотин хиляди долара? Без да го предупреди дори с една дума. Без каквито и да е преговори действието или заповедта да бъдат отменени. Жестокостта, пълното незачитане на каквито и да било ценности говореха за човек, който смяташе, че сам си е закон, дори бог. Човек, който освен тази воля притежаваше толкова власт и умение, че пет пари не даваше за охраната на конезавода му. Защото сега вече Уолц знаеше, че конят очевидно е бил силно упоен, преди огромната глава да бъде спокойно отсечена с брадва. Хората от нощното дежурство твърдяха, че нищо не са чули. На Уолц това му се струваше невъзможно. Те можеха да бъдат заставени да говорят. Бяха подкупени и можеха да бъдат заставени да кажат кой ги е подкупил.

Уолц не беше глупав, а само безкрайно себичен. Погрешно бе сметнал, че властта, която има в своя свят, е по-могъща от властта на дон Корлеоне. Той просто се нуждаеше от някакво доказателство, че това не е така. Бе разбрал посланието, че въпреки богатството си, въпреки всичките си връзки с президента на Съединените щати, въпреки всичките си претенции за приятелство с директора на ФБР, един незначителен вносител на италиански зехтин щеше да го убие. Наистина щеше да го убие! Само защото той не искаше да даде на Джони Фонтейн желаната филмова роля. Това бе невероятно. Хората нямаха право да постъпват така. Нямаше да съществува никакъв свят, ако хората постъпваха така. Това бе лудост. Това означаваше, че човек не може да прави каквото иска със собствените си пари, с компаниите, които притежава, с властта, с която разполага. Това бе десет пъти по-лошо от комунизма. И трябваше да бъде смазано. Не биваше никога да се допуска.