Марио Пузо - Кръстникът

Дон Корлеоне спря и хвърли една учтива, но иронична усмивка към собственика на погребалното бюро:

— Сега идваш арн мен и казваш: „Дон Корлеоне, искам справедливост.“ А освен това не молиш с уважение. Не ми предлагаш приятелството си. Идваш в моя дом в деня на сватбата на дъщеря ми, молиш ме да извърша убийство и ми казваш: „Ще ти платя каквото поискаш.“ Не, не, аз не се засягам, но какво съм ти направил, за да се държиш толкова неучтиво с мен?

Бонасера извика от болка и страх:

— Америка бе добра с мен. Исках да съм добър гражданин. Исках детето ми да бъде добър американец.

Дон Корлеоне плесна ръце с явно задоволство:

— Добре казано. Много хубаво. Тогава няма от какво да се оплакваш, Съдията е постановил. Америка е постановила. Занеси на дъщеря си цветя и кутия бонбони, когато отидеш да я посетиш в болницата. Това ще я успокои. Бъди доволен. В края на краищата това не е било кой знае колко сериозно нещо, момчетата са били млади, буйни, а едното от тях е и син на влиятелен политик. Не, мой скъпи Америго, ти винаги си бил честен. Трябва да призная, че макар и да отблъсна приятелството ми, аз съм готов да се доверя на думата, дадена от Дмериго Бонасера, повече, отколкото на думата на всеки друг. Дай ми дума, че ще забравиш тази лудост. Не е по американски. Прости. Забрави. Животът е изпълнен с нещастия.

Жестоката и надменна ирония, с която всичко това бе казано, овладеният гняв на дон Корлеоне, бяха докарали нещастния собственик на погребално бюро до състоянието на тресяща се пихтиеста маса, но той отново отвърна ясно н смело:

— Аз те моля за справедливост.

Дон Корлеоне отговори рязко:

— Съдът ти е дал справедливост.

Бонасера упорито поклати глава:

— Не, те дадоха справедливост на онези. Те не дадоха справедливост на мен.

Дон Корлеоне призна това точно разграничение с одобрително кимване, после попита:

— Каква е твоята справедливост?

— Око за око, зъб за зъб — каза Бонасера.

— Ти искаш повече — каза Дон Корлеоне. — Твоята дъщеря е жива.

Бонасера каза неохотно:

— Нека страдат, както страда тя.

Дон Корлеоне го изчака да продължи. Бонасера събра последния си остатък от кураж и каза:

— Колко трябва да платя? — Това бе отчаяно ридание. Дон Корлеоне се обърна с гръб. Това бе краят на разговора. Бонасера не помръдна.

И тогава, въздъхвайки като добродушен човек, който не може да се сърди на заблудения си приятел, дон Корлеоне се обърна към собственика на погребалното бюро, пребледнял сега подобно покойниците си. Донът бе внимателен и търпелив.

— Защо се страхуваш да засвидетелствуваш верността си към мен? — попита той. — Ходиш по съдилища и чакаш с месеци. Пръскаш пари по адвокати, които много добре знаят, че ще се подиграят с теб. Приемаш присъда от съдия, който се продава като последната проститутка на улицата. Преди години, когато имаше нужда от пари, отиде в банките, за да плащаш съсипваща лихва и с шапка в ръка, като просяк, да чакаш да душат наоколо, да навират, носовете си дори в задника ти, за да се уверят, че ще можеш да им се изплатиш.

Дон Корлеоне спря, гласът му стана по-суров:

— Ако беше дошъл при мен, моите пари щяха да са и твои. Ако беше дошъл за справедливост при мен, тези отрепки, които съсипаха дъщеря ти, сега щяха да проливат горчиви сълзи. Ако по някаква лоша случайност честен човек като теб си спечелеше врагове, те щяха да са и мои врагове. — Дон Корлеоне вдигна ръка, като сочеше с пръст Бонасера: — И тогава, повярзай ми, те щяха да се страхуват от теб.

Бонасера наведе глава и измърмори със сподавен глас:

— Бъди мой приятел. Приемам.

Дон Корлеоне сложи ръка на рамото на човека:

— Добре — каза той, — ще получиш своята справедливост. Един ден, и дано той никога не идва, при теб ще дойда аз, за да ми услужиш в замяна. Дотогава считай тази справедливост като подарък от жена ми — кръстницата на твоята дъщеря.

Когато вратата зад признателния собственик на погребално бюро се затвори, дон Корлеоне се обърна към Хейгън и нареди:

— Дай тази работа на Клеменза и му кажи да използува само хора, на които може да се разчита, хора, на които няма да им прилошее от миризмата на кръв. В края на краищата не сме убийци, независимо какви халюцинации има в глупавата глава на този гробар.

Той забеляза, че първородният му син се е втренчил през прозореца и гледа веселието в градината. Безнадеждно е, помисли си дон Корлеоне. Ако отказва да се учи, Сантино никога няма да може да поеме семейния бизнес и никога няма да стане дон. Трябваше да намери някой друг. И то скоро. В края на краищата не беше безсмъртен. От градината долетя щастлив гръмогласен възглас, който стресна тримата мъже. Сони Корлеоне се долепи до прозореца. Онова, което видя, го накара бързо да се придвижи към вратата с щастлива усмивка на лицето.