Марио Пузо - Кръстникът

Това бе упрек. Собственикът на погребалното бюро никога не наричаше дон Корлеоне „кръстник“ според обичая. Бонасера, целият пребледнял, вече попита направо:

— Може ли да говоря с вас насаме?

Дон Корлеоне поклати отрицателно глава.

— На тези двама мъже доверявам живота си. Те са двете ми десни ръце. Не желая да ги обидя, като ги отпратя.

Собственикът на погребалното бюро затвори очи за миг, после заговори. Гласът му беше тих, същият глас, с който успокояваше опечалените.

— Възпитах дъщеря си по американски. Аз вярвам в Америка. Америка ми даде моето богатство. Дадох на дъщеря си свобода, но я научих също никога да не опозорява семейството си. Тя си намери „приятел“, който не беше италианец. Ходеше с него на кино. Закъсняваше. Но той нито веднъж не дойде да се запознае с родителите й. Приех всичко това, без да се възпротивя, грешката е моя. Преди два месеца я завел на разходка с кола. С тях бил и един негов приятел. Накарали я да пие уиски, а после се опитали да я изнасилят. Тя се възпротивила. Запазила честта си. Били я. Като животно. Когато отидох в болницата да я видя, и двете й очи бяха насинени. Носът, й бе счупен. Челюстта, й беше счупена. Трябваше да я наместват. Въпреки болките си, тя изплака: „Татко, татко, защо го направиха? Защо направиха това с мен?“ Плаках и аз.

Бонасера не можа да продължи, защото плачеше отново, въпреки че гласът не бе издал вълнението му.

Дон Корлеоне, сякаш против волята си, направи знак, за да изрази съчувствието си, и Бонасера продължи — вече с по-човешки глас, изпълнен със страдание:

— Защо плаках ли? Тя бе слънцето в живота ми, моята любяща дъщеря. Красиво момиче. Вярваше в хората, но сега вече никога няма да им се довери. И никога вече няма да бъде красива.

Той трепереше, а бледото му лице придоби грозен тъмночервен цвят.

— Като добър американец отидох в полицията. Онези двамата бяха арестувани. Изправиха ги пред съд. Доказателствата бяха поразителни и ги признаха за виновни. Съдията ги осъди на три години затвор и отложи изпълнението на присъдата. Още същия ден те бяха освободени. Седях в заседателната зала като глупак, а онези копелета ми се хилеха. И тогава казах на жена си: „За да получим справедливост, трябва да отидем при дон Корлеоне.“

Дон Корлеоне бе навел глава, за да уважи мъката на човека. Но когато заговори, думите бяха студени — израз на засегнатото му достойнство.

— Защо отиде в полицията? Защо още в началото не дойде при мен?

Бонасера измънка почти без глас:

— Какво искаш от мен? Кажи какво желаеш? Но само направи това, за което те моля.

В думите му имаше нещо нагло.

Дон Корлеоне каза мрачно:

— И какво е това?

Бонасера погледна към Хейгън и Сони Корлеоне и поклати отрицателно глава. Дон Корлеоне, който още седеше на бюрото на Хейгън, се наклони напред към собственика на погребалното бюро. Бонасера се поколеба, после се наведе и така доближи устните си до окосменото ухо на дон Корлеоне, че почти го докосна. Дон Корлеоне слушаше, както свещеник на изповед, вперил поглед встрани, безчувствен и непричастен. Стояха така доста дълго, докато Бонасера спря да шепне и се изправи в целия си ръст. Дон Корлеоне повдигна мрачно поглед към него. Бонасера се изчерви, но отвърна на погледа, без да трепне.

Накрая дон Корлеоне заговори:

— Това не мога да направя. Отиваш твърде далеч.

Бонасера отговори високо и ясно:

— Ще ти платя каквото пожелаеш.

Като чу това, Хейгън трепна — един нервен тик на главата му. Сони Корлеоне скръсти ръце и като се отмести от прозореца, за да види за първи път сцената в стаята, се усмихна язвително.

Дон Корлеоне се изправи зад бюрото. Лицето му все оше беше безучастно, но гласът му прокънтя, студен като самата смърт.

— Ти и аз се познаваме от много години — каза той на собственика ла погребално бюро, — но ти до този ден нито веднъж не дойде при мен за съвет или помощ. Не си спомням кога за последен път си ме канил на кафе в дома си, въпреки че моята жена е кръстница на единственото ти дете. Нека бъдем откровени. Ти отхвърли моето приятелство с презрение. Страхуваше се да ми бъдеш длъжник.

Бонасера смънка:

— Не исках да си имам неприятности. Дон Корлеоне вдигна ръка:

— Не. Не говори. За теб Америка бе рай. Работата ти вървеше, живееше добре и си мислеше, че светът е безопасно място, където можеш да се забавляваш както пожелаеш. Ти никога не се въоръжи с истински приятели. Та защо, нали полицията те пази, има съдилища, на теб и твоите близки не можеше да се случи нищо лошо. Ти нямаше нужда от дон Корлеоне. Чудесно. Моите чувства бяха накърнени, но аз не съм човек, който натрапва приятелството си на онези, които не го ценят, на онези, които не ме уважават.