Филип Пулман - Острият кинжал

И този път животното отскочи, но не толкова далеч и по-малко уплашено. След няколко секунди душене и ослушване любопитството явно надделя над предпазливостта.

Котката направи крачка напред и изчезна.

Уил примигна. Някакъв камион премина по шосето и го освети с фаровете си. Момчето се притаи до ствола на най-близкия габър. Когато камионът отмина, той пресече шосето и тръгна към мястото, където беше изчезнала котката, без да откъсва очи от него. Това никак не беше лесно, защото нямаше нищо, върху което да задържи поглед, но когато се приближи достатъчно и се вгледа по-внимателно, внезапно го видя.

Под определен ъгъл се виждаше още по-ясно. Сякаш някой беше изрязал парче от въздуха на около два метра от пътя, с форма на неправилен квадрат и горе-долу метър широко. То се виждаше само откъм страната на шосето, но пак недостатъчно ясно, защото през него прозираше същото парче затревена земя, осветена от уличните лампи.

Ала Уил не изпитваше ни най-малко съмнение, че отвъд него се простира друг свят.

Трудно би могъл да обясни откъде иде тази увереност, но го разбра веднага. Знаеше го, както знаеше, че огънят пари и че да си добър е хубаво. Това, което виждаше пред себе си, беше нещо съвършено чуждо и непознато.

Само това му стигаше да го подмами нататък. Той се наведе и се вгледа по-внимателно. Онова, което видя, го зашемети, а сърцето му задумка лудо. Момчето обаче не се поколеба — пъхна първо пазарската чанта, а после и сам се провря през пролуката между двата свята.

Изведнъж се намери под редица дървета, но те не бяха габъри, а високи палми, които растяха като в Оксфорд насред затревена ивица. Тя обаче вървеше по средата на широк булевард, а от двете му страни се редяха кафенета и малки магазинчета, всичките отворени и ярко осветени, но тихи и празни под гъсто осеяното със звезди небе. Горещата нощ беше пропита с аромата на цветя и соления мирис на море.

Уил се огледа предпазливо. Пълната луна над него осветяваше далечна верига огромни зелени хълмове, в чиито подножия се виждаха къщи и китни градини, а насред красив парк белееше голяма сграда, наподобяваща храм.

Точно до него мержелееше онова празно петно във въздуха, което и оттук почти не се виждаше, но несъмнено съществуваше. Той се наведе и надникна. Видя оксфордския път и собствения си свят. Момчето потрепери и се извърна — какъвто и да беше този нов свят, със сигурност нямаше да е по-лош от онзи, от който идеше. Имаше чувството, че сънува, и в същото време знаеше, че не е сън. Изправи се и потърси с поглед водача си, котката.

Тя не се виждаше никаква. Сигурно вече се беше втурнала да изследва тесните улички и градините зад примамливо осветените кафенета. Уил вдигна от земята опърпаната пазарска чанта и бавно тръгна нататък, като пристъпваше безкрайно предпазливо — в случай че всичко това внезапно изчезне.

В атмосферата на града имаше нещо от Средиземноморието или Карибите. Уил никога не беше напускал Англия и не можеше да направи сравнение, но усещаше, че това е място, където хората излизат нощем, за да хапнат и да пийнат, да потанцуват и да послушат музика. Само че наоколо нямаше жива душа и тишината му се стори бездънна.

На първия ъгъл имаше кафене с малки зелени масички на самия тротоар и поцинкован бар с машина за еспресо. На някои от масичките бяха оставени полупразни чаши. В един пепелник се виждаше догоряла цигара. До плетено панерче с твърди като камък кифлички стоеше чиния с ризото.

Уил взе от хладилника зад бара бутилка лимонада, замисли се за миг и пусна в касичката монета от една лира. В мига, в който затвори, нещо му хрумна и отново отвори касичката. По парите можеше да разбере къде се намира. Паричната единица се казваше корона, това прочете върху монетите, но нямаше нищо повече.

Уил върна парите обратно и отвори бутилката с отварачката, вързана за бара, излезе от кафенето и тръгна по една от уличките, които водеха настрани от булеварда. Малки бакалнички и хлебарници се редуваха с бижутерийни и цветарски магазини. Имаше и частни къщи със завеси от мъниста на вратите, и надвиснали над тротоара балкони от ковано желязо, отрупани с цветя. Там тишината беше още по-дълбока.

Не след дълго уличките го изведоха на друг широк булевард с палми, долната част на короните им блестеше в светлината на уличните лампи.

От другата му страна се простираше морето.

Уил се озова пред широк залив, ограден от едната страна с каменен вълнолом, а от другата — от дълбоко вдаден в морето нос, където сред отрупани с цвят дървета и храсти се издигаше голяма сграда с каменни колони, широки стъпала и богато украсени балкони. В залива тихо се полюшваха няколко лодки, а оттатък вълнолома под звездната светлина кротко блещукаше спокойното море.