Филип Пулман - Острият кинжал

Ала през последвалите няколко месеца Уил бавно и неохотно осъзна, че враговете, от които майка му се боеше, не са някъде около тях, а в главата й. Това не ги правеше по-малко истински, по-малко плашещи и опасни. Просто той трябваше да я пази още по-всеотдайно, отколкото досега. От онзи ден в супермаркета, когато осъзна, че трябва да се преструва, за да не плаши майка си, част от съзнанието му винаги беше будна, винаги нащрек за нейните тревоги. Уил я обичаше толкова много, че беше готов да умре, за да я защити.

Колкото до баща му, той беше изчезнал много преди първите спомени на момчето, Уил изгаряше от любопитство да научи повече за него и често тормозеше майка си с въпроси, на повечето, от които тя не можеше да отговори.

— Той богат ли беше?

— Къде е отишъл?

— Защо си е тръгнал?

— Умрял ли е?

— Ще се върне ли?

— Как изглеждаше?

Последният въпрос беше единственият, на който тя можеше да даде отговор. Джон Пари бил хубав мъж, умен и храбър офицер от Военноморския флот, но напуснал армията, за да стане изследовател, и водел експедиции до отдалечени части на света. Уил я слушаше с трепет. Не можеше да има нищо по-вълнуващо от баща изследовател. Оттогава нататък той винаги имаше в игрите си един невидим другар — двамата с баща му си проправяха път през джунглата, взираха се в бурния океан от палубата на шхуната си, осветяваха с факли обитавана от прилепи пещера, за да разчетат тайнствените знаци по стените й… Те бяха най-добрите приятели, безброй пъти всеки от тях спасяваше живота на другия, смееха се и водеха дълги разговори край лагерния огън до късно през нощта.

Но колкото повече растеше, толкова повече момчето се чудеше. Защо нямаше никакви снимки на баща му от различни части на света — заобиколен от мъже със заскрежени бради и полярни шейни или край обвити с пълзящи растения руини в джунглата? Нищо ли не беше оцеляло от трофеите и чудноватите находки, които би трябвало да е донесъл у дома? В нито една книга ли нямаше нищо, писано за него?

Майка му не знаеше. Но каза нещо, което се загнезди здраво в ума му.

— Един ден ти ще тръгнеш по стъпките на баща си. И също ще бъдеш велик мъж. Ще наметнеш неговата мантия…

Уил не разбираше какво значи това, но усещаше смисъла му и се чувстваше горд и значим. Всичките му игри щяха да се превърнат в действителност. Баща му беше жив, изгубен някъде в пущинака, а той щеше да го спаси и да получи мантията му… Струваше си да водиш такъв труден живот, ако пред теб стои подобна велика цел.

Затова пазеше в тайна от всички тревогите на майка си. Понякога тя се успокояваше, съзнанието й се проясняваше и тогава момчето се стараеше да научи от нея как се пазарува и готви, как се чисти къщата, за да може да го прави вместо нея в периодите й на помрачение и страх. Научи се и как да се крие, как да бъде незабележим в училище, как да не привлича вниманието на съседите дори тогава, когато майка му биваше обзета от страх и умопомрачение и едва можеше да говори. Най-много се боеше, че службите ще разберат за състоянието й и ще я отведат, а него ще пратят при чужди хора.

Можеше да понесе всяка трудност, но не и това. Защото имаше мигове, когато съзнанието й се проясняваше и тя отново беше весела, смееше се на страховете си и му благодареше, че така добре се грижи за нея. Тогава беше толкова любвеобилна и нежна, че не му трябваше по-добър приятел, и единственото му желание беше да живеят заедно така завинаги.

Но тогава дойдоха мъжете.

Не бяха полицаи, не бяха от социалните служби, не бяха и престъпници — поне така смяташе Уил. Те не пожелаха да му кажат какво искат, въпреки всичките му усилия да ги държи настрана, а настояваха да говорят с майка му. Точно тогава обаче тя беше в особено нестабилно състояние.

Но Уил подслушваше на вратата и чу, че питат за баща му. Сърцето му подскочи.

Мъжете искаха да знаят къде е отишъл Джон Пари и дали й е пращал нещо оттам, кога за последен път е получила вест от него и дали той се е свързвал с някакви чужди посолства. Уил чу, че майка му е разстроена, и не издържа — втурна се в стаята и им извика да се махат.

Видът му беше толкова свиреп, че никой от мъжете не се засмя, макар да беше толкова малък. Можеха лесно да го проснат на пода, да го вдигнат с една ръка, но той беше забравил за страха, а гневът му беше неукротим и смъртоносен.

Мъжете си тръгнаха. Естествено, тази случка затвърди убеждението на Уил, че баща му е в беда някъде и че само той може да му помогне. Игрите му вече не бяха детински и толкова явни. Те се превръщаха в реалност и той трябваше да е на висота.