Робин Хоб - Тайните на занаята

Следвах го по петите и слушах разказа му. Момчето неочаквано спря и се обърна. Бях толкова изненадан, че отскочих. Момчето се засмя.

— Ама и Бърич извади един късмет със своя господар, а? Първо го спаси от смъртта за сметка на недъгав крак, след това взе копелето на принца и го направи свой питомец. Питам се само защо изведнъж решиха, че трябва да те учат да се биеш? Че и кон ти дали, както чух.

В тона му имаше нещо повече от обикновена завист. Усещах нарастващата му враждебност, сякаш бях навлязъл в територия, запазена от друго куче. Но с кучето щеше да е по-лесно, защото бих могъл да проникна в ума му и да му внуша доверие. При Брант имаше само необяснима враждебност, като зараждаща се буря. Зачудих се кога ли ще ме нападне и дали трябва да му отвръщам. Почти бях решил да избягам, когато зад Брант се появи снажна, облечена в сиво фигура и го сграбчи за врата.

— Аз също чух какво е наредил кралят — момчето да получи военно обучение и да се научи да язди. И това ми е напълно достатъчно, както трябва да е достатъчно и за теб, Брант. Доколкото знам, било ти е наредено да го доведеш и да докладваш за това на учителя Тулуме, който има и други задачи за теб. Поправи ме, ако греша.

— Да, госпожо — отвърна Брант, чиято напереност се бе стопила в миг.

— И докато „споделяш“ всички тези важни „новини“, ще ми се да ти напомня, че никой мъдрец не казва всичко, което знае. И че този, който се занимава със сплетни, го прави, защото не е способен на друго. Разбираш ли какво ти казвам, Брант?

— Мисля, че да, госпожо.

— Мислиш? Тогава нека бъда още по-ясна. Престани да се занимаваш с клюки и си гледай задълженията. Бъди прилежен и скромен и току-виж другите започнали да си шепнат, че си мой „питомец“. Защото аз ще се погрижа да не ти остава време за клюкарстване.

— Да, госпожо.

— А ти, момче. — Брант вече бързаше по коридора, а жената се обърна към мен. — Последвай ме.

Изобщо не си направи труда да провери дали съм се подчинил, а закрачи към двора. Последвах я припряно. Земята под краката ми беше суха опечена глина, а слънцето удряше с горещи потоци раменете ми. Почти мигновено се покрих с пот. Но жената, изглежда, не изпитваше никакви неудобства.

Както вече казах, беше облечена в сиво: дълго тъмносиво наметало, светлосиви кожени гамаши и над всичко това сива престилка, която се спускаше почти до коленете й. В началото я помислих за градинарка.

— Пращат ме на уроци… при Ход — успях да кажа задъхано и на пресекулки.

Тя кимна отсечено. Стигнахме сянката на оръжейната и аз въздъхнах облекчено.

— Трябва да взимам уроци по фехтовка — отново почнах аз, разтревожен да не ме поведе някъде другаде.

Тя отново кимна и отвори вратата към едно от помещенията, където се държаха учебните оръжия. Истинските бяха складирани в крепостта. Вътре беше прохладно, прозорците едва прецеждаха светлината на деня. Миришеше на свежи тръстики. Жената се отправи към един рафт, на който бяха подпрени грижливо издялани пръчки.

— Избери си една — нареди ми тя: първите думи, откакто ми бе казала да я последвам.

— Не е ли по-добре да почакаме Ход? — попитах аз.

— Аз съм Ход — отвърна тя нетърпеливо. — А сега си избери пръчка, момче. Искам да поработя малко с теб насаме преди да дойдат другите. Нека видим как те е издялала природата и какво е заложила в теб.

Не й отне много време, за да установи, че нямам никаква представа от фехтоваческо изкуство и ставам лесна плячка на всичките й атаки. Още след първите няколко удара, срещнати от неумелите ми опити за париране, тя успя да избие пръчката ми със своята.

— Хъм — изсумтя Ход и докато обмисляше как да продължи, аз се пресегнах внимателно към ума й, за да се натъкна на необичайно спокойствие, каквото бях доловил и в моята кобила. За разлика от Бърич, жената не разполагаше с никаква защита. Струва ми се тогава за пръв път си дадох сметка, че някои хора, подобно на животните, нямат никаква представа, че други биха могли да се ровят из мислите им. Бих могъл да остана още малко там, но предпочетох да не прекалявам, за да не разбудя неволно враждебност, каквато за момента не съществуваше. Ето защо сведох глава и оставих да реши как да постъпи с мен.

— Как ти казват, момче? — попита ме тя внезапно.

— Фиц.

Тя се намръщи, защото бях отговорил съвсем тихо. Изправих рамене и повторих с по-ясен глас:

— Бърич ми казва Фиц.

— Така и предполагах. Нарича кучката кучка, а копелдака копелдак, и туйто. Е, сигурно си има свои причини. Нека да бъде Фиц. А сега ще ти покажа защо пръчката, която избра, е твърде дълга и тежка за теб. След това ще те оставя да си избереш друга.