Робин Хоб - Тайните на занаята

Отидохме в конюшните и той ми посочи кобилата, която отсега щеше да е моя. Имаше черна грива и опашка, сякаш беше преминала през облак сажди. И се казваше така — Сажда. Беше спокойно животно, добре сложено и израсло в грижовни ръце. В момчешките си мечти се бях надявал на нещо по-героично. Но какво да се прави, Сажда беше моят кон. Опитах се да скрия разочарованието си, но Бърич го беше доловил.

— Не ти харесва, а? Фиц, не подценявай Сажда заради външния й вид. Искам да се държиш с нея както подобава. Досега я тренираше Коб, бяха му възложили да я подготви за надбягвания.

Бърич пригоди едно старо седло за мен — заяви, че нямаме време да чакаме, докато направят друго по поръчка. Сажда пристъпваше наперено и се подчиняваше безпрекословно на командите, които й подавах чрез юздите. По темперамент и ум ми приличаше на спокойно езеро. Ако въобще имаше някакви мисли, те не бяха за онова, което правехме, но Бърич ме следеше твърде внимателно, за да не ми позволи да започна да общувам с нея. Ето защо я управлявах на сляпо, като й говорех само чрез коленете и юздите и като премествах тежестта си. Не бях свикнал с подобен род физически усилия и се изморих още преди края на първия урок и Бърич го забеляза. Което обаче не му попречи да ме накара да я почистя и избърша, а след това да почистя и седлото. Позволи ми да отида в кухнята едва след като гривата и опашката й бяха сресани, а седлото — излъскано до блясък.

Но когато понечих да се затичам към вратата на кухнята, почувствах тежката му ръка на рамото си.

— Вече нямаш работа там — каза той. — Може да е добре за ратниците и градинарите, но благородниците се хранят в гостната, където ги обслужва прислуга. От днес ще ядеш там.

След което ме отведе в мъждиво осветена стая, в която имаше голяма маса и още една, по-малка — поставена на челно място. На масата бяха подредени най-различни ястия, а около нея бяха насядали благородници в различни стадии на солидно похапване. Защото когато кралят и кралицата не бяха на челната маса, никой не спазваше приетите формалности.

Бърич ме настани на едно свободно място от лявата страна. Бях гладен и без да обръщам внимание на любопитните погледи, се заех да задоволявам апетита си. Ястията идваха направо от кухнята, поради което бяха топли и ароматни. Само че подобни неща едва ли биха направили впечатление на едно малко момче, особено когато е изгладняло.

След като се натъпках до пръсване, мислите ми се насочиха към някое песъчливо и слънчево местенце, където да прекарам известно време в дрямка. Понечих да стана от масата, но в същия миг зад мен застана едно момче от прислугата и каза:

— Господарю?

Огледах се, за да видя към кого се обръща, но всички наоколо бяха заети с усилено хапване. Момчето беше по-високо от мен и вероятно с няколко години по-голямо, така че го погледнах учудено, когато повтори, като този път гледаше право в мен:

— Господарю? Нахранихте ли се?

Кимнах колебливо, твърде смутен, за да отговоря.

— В такъв случай ще ви помоля да ме последвате. Изпраща ме Ход. Днес следобед ще имате занимания в двора на оръжейната. Стига, разбира се, Бърич да е приключил с уроците.

Изведнъж Бърич се появи до мен и ме изненада, като коленичи, вдигна ръка, приглади косата ми и ми изпъна кафтана.

— Приключил съм и още как — обясняваше същевременно той. — Не се кокори такъв, Фиц. Да не смяташе, че кралят не държи на думата си? Избърши си устата и тръгвай. Ход е по-строг учител от мен и в оръжейната се гледа с лошо око на закъсненията. Хайде, тичай с Брант.

Подчиних се със замряло сърце. Докато следвах момчето по коридора, се опитвах да си представя този „по-строг учител от Бърич“. Идеята ми се струваше страшничка.

Щом излязохме от столовата, момчето заряза превзетите маниери и попита:

— Как се казваш?

Вдигнах рамене, сякаш имах по-важни неща, за които да мисля.

Брант многозначително изсумтя.

— Е, все някак ти викат. Как те нарича старата лисица Бърич?

Останах изненадан от пренебрежението, с което говореше за Бърич, и едва промълвих:

— Фиц. Викат ми Фиц.

— Фиц ли? — Той се засмя. — Ама че именце! Брей, тоя куц хитрец!

— Един глиган му е разпрал крака — обясних аз. Ядоса ме начинът, по който говореше за недъга на Бърич. По някаква причина останах обиден от подигравателния му тон.

— Оставаше да не го знам! — изсумтя той. — Разкъсал го чак до костта. Имал страхотни бивни и се носел право към принц Рицарин и Бърич му преградил пътя. И си получил заслуженото, заедно с поне десет кучета — тъй поне разправят. — Излязохме във вътрешен двор. Момчето продължи: — Рицарин трябвало да го довърши, но тъкмо си сменял копието, защото първото се строшило.