Робин Хоб - Тайните на занаята

При последните думи на краля Славен се ококори, после каза така, сякаш е глътнал сух залък.

— И смееш да говориш за тези неща пред момчето? Че може да го използваш като оръдие? Не се ли страхуваш, че ще си припомни думите ти, когато порасне?

Крал Умен се засмя и смехът му отекна в стените на пустата зала.

— Да си ги спомни? Разбира се, че ще си ги спомни. Погледни очите му, синко. Той е интелигентен и може би има наклонност към Умението. Не съм глупак, че да го лъжа. Още по-глупаво би било да започна обучението му без необходимите обяснения. Защото тогава умът му ще остане открит за всяко семенце, което попадне там. Така ли е, момче?

Той ме изгледа строго и аз осъзнах, че отвръщам на погледа му. Изведнъж открих, че в очите на човека, който ми беше дядо, макар така и да не го бе признал, виждам силна, непоклатима искреност. В тях нямаше състрадание, но въпреки това си дадох сметка, че на този човек винаги може да се разчита. Кимнах бавно.

— Ела тук.

Приближих се колебливо към него. Когато спрях, той се отпусна на коляно, за да ме гледа право в очите. Шутът мълчаливо коленичи до нас, като местеше очи от моето лице към неговото. Славен ни гледаше втрещено. Кралят взе чинията от ръката ми и я остави на кутретата, които се навъртаха край мен. След това извади от диплите на копринения си шал сребърна игла и внимателно я забоде на ризата ми.

— Сега си мой — каза той тържествено. — Вече няма да ти се налага да се храниш с останките от чужди гощавки. Аз ще се грижа за теб и Бога ми — ще го правя добре. И ако някой, който и да било — мъж или жена, — се опита да те обърне срещу мен, като ти предложи повече, отколкото ще ти давам, ела и ми кажи за това и аз ще ти дам двойно. Никога няма да ти обърна гръб, нито ще ти дам повод да ме мразиш. Вярваш ли ми, момче?

Кимнах мълчаливо, както вече ми бе станало навик, но той продължи да ме изследва с кафявите си очи.

— Да, господарю.

— Добре. Скоро ще се разпоредя за съдбата ти. Гледай да спазваш заповедите ми. Ако някоя от тях ти се стори странна, посъветвай се с Бърич. Или с мен. Просто ела при вратата на покоите ми и си покажи иглата. Незабавно ще те допуснат.

Погледнах червения камък; който се гушеше в сребърен обков.

— Да, господарю.

— Ах — въздъхна той и долових следа от съжаление в гласа му. Той откъсна поглед от мен и едва сега отново осъзнах къде се намирам и че Славен продължава да ме гледа с отвращение. Кралят се изправи и шутът го последва като сянка. Когато се извърна с гръб към мен, почувствах по гърба ми да пробягват тръпки, като че ли някой ми бе свалил дрехите. За пръв път изпитвах върху себе си действието на Умението, при това в ръцете на истински майстор.

— Не одобряваш, нали, Славен? — попита небрежно кралят.

— Моят крал може да постъпва както желае.

Крал Умен въздъхна.

— Не за това те питах.

— Майка ми, кралицата, със сигурност няма да е съгласна. Фаворизирането на момчето би могло да означава, че е признато. Хората ще почнат да си мислят какво ли не.

— Глупости! — възкликна кралят засмяно.

— Господарю — продължи малко по-развълнувано Славен, — помисли си само колко ще е разгневена майка ми. Кралицата…

— Кралицата не одобрява нито една моя постъпка от години. Но аз отдавна не й обръщам внимание. Нека мърмори, нека ме заплашва, че ще се върне във Фароу и отново ще стане херцогиня. Нека заплашва, че стига само да пожелае и Фароу ще се вдигне на бунт, а след него и Тилт, и че ще си направи отделно кралство.

— В което аз може да стана крал! — добави заплашително Славен.

Кралят кимна.

— Да, зная, че посажда подобни идеи в ума ти. Слушай, момче. Тя може да плаши слугите и придворните, но не очаквай повече от това. Защото дълбоко в себе си си дава сметка, че е по-добре, ако е кралица на мирно кралство, отколкото херцогиня на разбунтувано херцогство. А Фароу, приятелю, няма никакви причини да въстава срещу мен, освен глупавите идеи в главата й. Майка ти едва ли ще позволи амбициите да надделеят над възможностите й. Това е най-голямата грешка, която би допуснал един владетел.

Долавях затихващите вълни на гнева на Славен, който бе свел поглед към пода.

— Върви с мен — нареди му кралят и той го последва послушно. Но погледът, който ми хвърли, бе изпълнен със злоба.

Проследих ги с очи. Усещах странна, ехтяща болка. Чуден човек. Аз бях копеле, но той можеше да ме признае за свой внук, а вместо това предпочиташе да купи лоялността ми. Изведнъж забелязах, че шутът е спрял при вратата. За миг ме погледна, сетне направи неразбираем жест с малките си ръце — дали беше подигравка, или благословия? След това се усмихна, изплези ми се и затича след краля.