Робин Хоб - Тайните на занаята

Въпреки кралските обещания предпочетох да натъпча джобовете на кафтана си с храна. Останалото хвърлих на кутретата. Закуската се оказа по-голяма, отколкото бях свикнал, и часове след това стомахът ми мъркаше в доволно безгрижие. Надявах се, че кралят ще забрави думите си, но не познах.

Цял ден се чудех какви последици може да има тази среща. Можех да си спестя усилията, защото веднага щом се прибрах, Бърич вдигна глава от юздите, които поправяше, и втренчи поглед в мен. Не каза нищо. Нещо се беше променило и недвусмислено го усещах. Откакто изчезна Носльо, в мен се загнезди увереността, че Бърич разполага със сила над живота и смъртта — моя включително — и че би могъл да постъпи с мен точно така, както постъпи с кученцето.

— Тъй — каза той и това бе само встъпление в разговора. — Ето че се напъха в очите на краля. Привлече значи вниманието му. Добре. Защото той вече знае какво иска да направи с теб. — Той въздъхна и потъна в умислено мълчание. За миг ми се стори, че ме съжалява. Но скоро разговорът продължи.

— Наредиха ми утре да ти избера кон. Кралят смята, че ще е най-подходящо да е някой млад и че аз трябва да го тренирам за теб. Все пак го убедих да изберем някое по-улегнало животно. Имам си свои причини да не ти позволявам да се сближаваш с млади животни… те са много по-податливи. Все пак искам и ти да внимаваш какво правиш и накъде насочваш мислите си. Разбираш ли за какво говоря?

Побързах да кимна.

— Отговаряй ми, Фиц. Използвай езика, когато общуваш с господари и наставници.

— Да, господарю.

— Сега вече ще ставаш със слънцето, момче. Сутрин аз ще се занимавам с теб. Искам не само да се научиш да яздиш, но и да се грижиш за коня си. Искам да се научиш да командваш кучетата и да ги подчиняваш на волята си. Ще те науча как да го правиш, без да използваш ума си. — Той подчерта последните думи и направи пауза, за да подсили значението им. Сърцето ми подскочи, но въпреки това кимнах и произнесох:

— Да, господарю.

— Следобедите са за оръжия и прочее. Вероятно и за умението, като му дойде времето. През зимните месеци ще имаш и занимания на закрито. Писмо, четмо, числа, езици. История също. Нямам представа за какво ще ти трябват, но гледай да се учиш добре, защото инак ще разгневиш краля. А той не е човек, който прощава лесно. Най-умното, което можеш да направиш, е да не му се набиваш в очите. Да знаех само, щях да те предупредя по-рано.

Той се изкашля, после продължи:

— А, още нещо, което също няма да е както досега. Вече ще разполагаш със собствена стая. Горе, в крепостта, където спят благородниците.

— Какво? — подскочих аз. — Собствена стая?

— А, значи можеш да говориш, когато ти отърва. Чу ме добре, момче. Ще имаш собствена стая горе в крепостта. А аз най-сетне ще разполагам с моята — добави той, може би малко натъжено. — Утре ще ти вземат мерки за нови дрехи. И ботуши. Макар че, ако питаш мен, не виждам смисъл да се слага ботуш на крак, който още расте…

— Не искам да ми дават стая горе. — Колкото и потиснат да се чувствах от съжителството си с Бърич, го предпочитах пред този нов и непознат живот. Представях си голямо каменно помещение с витаещи из ъглите сенки.

— Искаш или не, вече я имаш — обяви непреклонно Бърич. — Пък и отдавна ти беше време. Ти си син на Рицарин, дори и да си заченат в грях, и не е редно да живееш в конюшня.

— Но аз нямам нищо против.

— Брей, брей — завъртя глава Бърич. — Ама че сме разговорливи тази вечер.

— Но нали ти живееш тук — възразих аз. — Защо да не мога и аз?

— Аз не съм незаконен син на принца — посочи той. — Свиквай с мисълта, че ще живееш в крепостта.

Погледнах го крадешком. Говореше с наведена глава.

— Какво ли не бих дал да съм като другите. Да ме оставят на мира, за да мога да живея там, където ми харесва…

— Уф… — въздъхна той. — Ела тук, Фиц. Ела при мен, момче.

И аз се приближих към него като послушно кученце до единствения господар, който е имало. Той ме потупа по гърба, разроши перчема ми и ме погали, сякаш наистина бях любимото му куче.

— Не се плаши. Няма нищо, от което да се страхуваш. Пък и никой не е казал, че трябва да нощуваш на всяка цена в крепостта. Предадоха само, че са ти осигурили стая. Понякога, когато е спокойно, ще прескачаш насам. Нали, Фиц? Това как ти се струва, момчето ми?

— Ами… добре — промърморих аз.

Но през следващия месец промените в живота ми следваха една след друга като капки на пороен дъжд. Още на следващия ден Бърич ме събуди в ранни зори. Изкъпах се с негова помощ, след това той ми подряза перчема, а отзад завърза косата ми на плитка, както я носеха мъжете от крепостта. Каза ми да се облека в най-хубавите си дрехи, след това поклати недоволно глава, установил, че са ми омалели. Накрая сви рамене и заяви, че не може да се направи нищо.