Робин Хоб - Лорд Златен

Той се изчерви и хвърли поглед към лорд Златен.

— Не омаловажавам стойността ти като приятел, лорд Златен. Прости, ако думите ми са те засегнали. Колкото до майка ми и лорд Сенч, при тях дългът е преди любовта, също като при мен. Вярно е, желаят ми най-доброто, но голямата им грижа винаги е било управлението. За тях добруването на Шестте херцогства е толкова съществено, колкото и моето собствено. — Внезапно посърна. — И когато не се съгласявам с нещо, казват, че щом стана крал, ще разбера, че онова, което са ме задължавали да правя, е всъщност в мой интерес. Че през годините управляването на една процъфтяваща и мирна страна ще ми донесе много повече задоволство, отколкото това сам да си избера годеница.

Известно време яздехме мълчаливо. Накрая лорд Златен наруши тишината.

— Принце, боя се, че слънцето не ни чака. Време е да се връщаме към замъка.

— Знам — глухо отвърна Предан. — Знам.

Още преди да го кажа, ми бе ясно, че думите ми не стават за успокоение, но обичаите на обществото влияят силно върху всички ни. Опитах се да го накарам да приеме каквото му предстои.

— Елиания не изглежда чак такъв ужасен избор за годеница. Макар да е съвсем млада, тя все пак е прелестна и има потенциал да стане истинска красавица, като порасне. Сенч говори за нея като за напъпваща кралица и изглежда доволен от предложената от островитяните партия.

— О, наистина е така — съгласи се Предан, докато обръщаше коня си. Моя черна изпръхтя, когато сивият скопец препречи пътя й, и явно нямаше желание да го последва. Хълмовете я примамваха и й се искаше да препуска още. — Тя е на първо място кралица и едва след това — дете или жена. Не ми е казала нито една неправилна дума. Нито пък нещо, което би издало какво се таи зад ярките й черни очи. Поднесе ми дара си безупречно — сребърна верижка, инкрустирана с жълтите диаманти от страната й. Трябва да я нося довечера. Аз пък й дадох онова, което бяха избрали майка ми и Сенч — сребърна коронка със сто сапфира. Малки са, но майка ми хареса сложното им подреждане пред по-големите камъни. Нарческата я прие с реверанс и с премерени думи отбеляза колко й харесва. Но нямаше начин да не забележа колко обща е благодарността й. Говореше за моя „щедър подарък“, без да каже нито дума за изработката или че сапфирите й харесват. Сякаш декламираше наизустена реч, която би свършила работа за какъвто и да е подарък. И се справи безупречно.

Бях почти сигурен, че е направила именно това. Но не ми се струваше правилно да я виня за действията й. В края на краищата тя бе едва единадесетгодишна и имаше толкова дума в ставащото, колкото и принцът. Казах му го.

— Знам, знам — уморено се съгласи той. — Но въпреки това се опитах да я погледна в очите, за да може да види поне част от самия мен. Когато за пръв път застана до мен, Беджърлок, сърцето ми наистина я зовеше. Изглеждаше така млада и мъничка, и абсолютно не на място в двора ни. Съчувствах й, както бих съчувствал на всяко дете, отмъкнато от дома и принудено да върши нещо непознато и чуждо за него. Избрах й дар от себе си, а не от Шестте херцогства. Очакваше я в стаята й, когато пристигна. Не каза нищо за него. Нито думичка.

— Какво й подари? — попитах.

— Нещо, което би ми харесало, ако бях на единайсет — отвърна младежът. — Набор марионетки, изработени от Блънтнър. Костюмирани според легендата за Момичето и Снежния жребец. Казаха ми, че била много известна на Външните острови, също както и в Шестте херцогства.

— Блънтнър е изкусен майстор — отбеляза лорд Златен. — В легендата не се ли разказваше за момиче, спасено от жестокия й втори баща от вълшебен кон, който я отнесъл в богата страна, където то се жени за красив принц?

— Май не е най-подходящата история за случая — промърморих.

Принцът се сепна.

— Изобщо не го погледнах в тази светлина. Мислите ли, че съм я обидил? Може би трябва да се извиня?

— Колкото по-малко думи, толкова по-добре — рече лорд Златен. — Предполагам, че би било по-разумно да го обсъдите по-нататък, след като се опознаете.

— Сигурно ще е след десетина години — ведро се съгласи принцът, но аз почувствах безпокойството му през връзката ни чрез Умението. Едва сега разбрах, че един от аспектите на неудовлетворението му е, че не е сигурен, че се справя добре с нарческата. Следващите му думи бяха отглас на това.

— Кара ме да се чувствам като непохватен варварин. Тя идва от някакво дървено село край ледовете, а сякаш аз съм некултурният тъпак. Поглежда ме и очите й са като огледала. Не виждам нищо от нея в тях, а само колко глупав и тъп й изглеждам. Възпитан съм добре, от добър произход съм, но ме кара да се чувствам като мърляв селяк, който ще я изцапа, ако я докосне. Просто не мога да го разбера!