Робин Хоб - Съдбата на Шута

Тъкмо изливах върху главата си кофа студена вода от кладенеца, когато се появи Моли с кошница в ръка.

— Трифт легна да дремне. Жегата не й се отразява добре. Нормално е, когато носиш дете. Помислих си, че е по-добре да не шумим вътре, а и може да видим дали къпините не са узрели.

Изкачихме полегатия склон зад къщата. Радостните викове на момчетата в потока постепенно заглъхнаха. Минахме покрай спретнато подредените кошери, пчелите тихо бръмчаха в топлия ден. Къпините бяха над тях и Моли ме поведе към южния им край с обяснението, че там винаги узрявали най-напред. Пчелите също работеха усърдно — някои по последните цветчета, други събираха сладкия сок на презрелите плодове. Брахме къпини, докато кошницата не се напълни наполовина. Една пчела се оплете в косата ми, ядоса се и се вмъкна под яката ми. Замахнах и изругах, когато ме ужили. Запрепъвах се назад от храста и замахах да прогоня две други пчели, които забръмчаха заплашително около главата ми.

— Махай се по-бързо — предупреди ме Моли, хвана ме за ръка и ме поведе надолу.

Друга пчела ме ужили зад ухото, преди да се откажат да ни преследват.

— Забравихме кошницата. Да ида ли да я взема?

— Не. Изчакай да се успокоят. Стига, не го търкай, жилото сигурно е още вътре. Дай да видя.

Седнах в сянката на една елша и Моли се наведе да види ужиленото място зад ухото ми.

— Вече се подува. Стой мирен да извадя жилото. — Опита се да го извади, аз трепнах и тя се засмя. — Стой мирен де. Не мога да го извадя с нокти. — Наведе се и допря уста до ужиленото. Усетих как напипа жилото с език и после го сграбчи със зъби и го извади. Махна го от устните си. — Видя ли? Цялото си го напъхал. Къде е другото?

— На гърба.

Гласът ми трепереше, въпреки че се мъчех да го овладея. Моли спря и ме погледна. Завъртя глава и ме погледна отново, сякаш не ме е виждала от дълго време. После ми нареди с дрезгав глас:

— Сваляй ризата. Ще видя дали мога да го извадя.

Замаях се, когато устните й отново ме докоснаха. Показа ми второто жило. После пръстите й докоснаха белега от стрелата.

— От какво е това?

— От стрела. Преди много време.

— А това?

— Това е по-отскоро. Меч.

— Горкият ми Фиц. — Докосна белега между рамото и врата ми. — Помня кога получи този. Дойде в леглото ми все още с превръзка.

— Да.

Обърнах се към нея — знаех, че ме очаква. Въпреки това бе нужна цялата ми смелост. Целунах я, много внимателно. Целунах бузите й, шията, най-накрая устата. Имаше вкус на къпини. Целувах я отново и отново, бавно, колкото можех, сякаш се опитвах да изтрия с целувките всички пропуснати години. Развързах блузата и я съблякох през главата й, оставих я гола под синьото лятно небе. Гърдите й бяха меки и тежки в ръцете ми. Погалих ги нежно. Полата й отлетя настрани и остана да лежи като цвете. Положих любовта си във високата трева и я притиснах към себе си.

Това бе завръщане у дома, завършване и чудо, което трябваше да се повтори. Задрямахме и когато се събудихме, сенките се бяха издължили.

— Трябва да се връщаме! — възкликна тя.

— Още не — възразих. Отново я притиснах до себе си, толкова бавно, колкото можех да понеса, и името ми, което прошепна в ухото ми, докато трепереше под мен, бе най-сладкият звук, който съм чувал.

Внезапно се превърнахме в хванати натясно юноши, понеже до ушите ни стигнаха викове: „Мамо? Фиц?“

Облякохме се набързо. Моли отиде да вземе кошницата. Махнахме листата и тревите от дрехите и косите си, смеехме се без дъх. Целунах я отново.

— Трябва да спрем! — предупреди ме Моли.

Отвърна топло на целувката ми и извика:

— Тук съм, ида!

Хванах я за ръка, заобиколихме къпините и слязохме при децата.

Върбов лес е топла долина покрай мързеливо течаща река, прорязваща широката равнина между плавно издигащите се предпланини. Великолепно място за отглеждане на лозя, зърно, пчели и момчета. Имението е от дърво вместо от камък и се случва това да ме учудва и до днес. Спя в стаята и леглото, които някога са принадлежали на баща ми, а жената, която обичам от малък, спи от дясната ми страна.

В продължение на три години бяхме тайни любовници. Беше ни трудно, но това само правеше нещата по-сладки. Срещите ни бяха редки и несигурни и заради това — още по-скъпоценни. Моли дойде със синовете си за следващия Празник на жътвата и я отвлякох от музиката и танците, за да я отнеса в леглото си. Никога не си бях представял, че това може да се случи, и парфюмът й се задържа много нощи по възглавниците и услаждаше сънищата ми. Посещенията в дома й обикновено ми донасяха не повече от открадната целувка, но и тя си заслужаваше дългия път. Не мисля, че успяхме да държим Рицарин в неведение, а коментарите на Копривка ясно показваха, че знае всичко. Но въпреки това продължавахме да внимаваме заради малките й синове и никога не съжалих за времето, което посветих, за да ги спечеля.