Робин Хоб - Съдбата на Шута

Копривка постоя смутено с ръка върху дръжката на вратата.

— Може би казваш това не на подходящата жена — каза и тихо се измъкна.

След няколко дни Ридъл ме намери да закусвам в столовата на стражите и се настани на пейката срещу мен.

— Копривка ми даде писмо до майка си и братята си. Каза да го отнеса следващия път, когато ме пратиш при тях. — Пресегна се и взе парче хляб от чинията ми. — Кога ще е това?

Замислих се.

— Утре сутринта.

— Така и предполагах.

Яхнах Моя черна и слязох до пазара в града, като през целия път се препирах с нея. Половин година за нея се бе грижило конярче, чиято идея за упражнения бе да я пуска и да я оставя да тича колкото си иска. Беше станала своенравна и груба, хапеше юздечката и не обръщаше внимание на юздите. Засрамих се, че не й бях отделял внимание. Отидох на пазара и купих захаросан джинджифил и червени дантели. Сложих ги в кошницата заедно с една открадната бутилка вино от глухарчета. Цяла нощ седях и писах и успях да скалъпя три изречения. „Помня те с червена пола. Катереше се по скалите на плажа пред мен и видях голите ти, покрити с пясък прасци. Помислих си, че сърцето ми ще изскочи“. Запитах се дали изобщо ще си спомни онзи далечен пикник, когато дори не посмях да я целуна. Запечатах писмото с восък. Четири пъти чупих печата с надеждата да намеря по-добри думи. Накрая го дадох на Ридъл, както си беше, и през следващите четири дни ми се искаше да не го бях правил.

На четвъртата вечер дръпнах резето, което затваряше вратата към спалнята на Копривка. Не влязох да я повикам, както навремето правеше Сенч. Вместо това се спуснах до средата на стръмното стълбище и оставих запалена свещ. После се прибрах и зачаках.

Чакането продължи цяла вечност. Не зная какво точно я беше събудило — светлината или течението, но накрая чух как колебливо се изкачва по стъпалата. Бях разпалил камината.

Тя открехна тайната врата, видя ме, но въпреки това влезе предпазливо като котка. Бавно мина покрай работната маса с омазаните свитъци и още по-бавно покрай камината. Беше по нощница, с наметнат през раменете плетен шал. Трепереше.

— Сядай — поканих я и тя бавно се отпусна на един стол. — Тук работя — обясних й. Котлето тъкмо започваше да ври. — Искаш ли чай?

— Посред нощ?

— Доста често работя посред нощ.

— Повечето хора спят по това време.

— Аз не съм като повечето хора.

— Определено.

Стана и заразглежда нещата върху лавицата на камината. Там бе резбата на вълка, направена от Шута, а до нея и паметният камък, обърнат с Нощни очи отгоре. Докосна дръжката на ножа за плодове и ме погледна объркано. После се пресегна нагоре и постави длан върху дръжката на меча на Рицарин.

— Можеш да го вземеш при теб, ако искаш. Бил е на дядо ти. Само внимавай. Тежък е.

Тя отдръпна ръка.

— Разкажи ми за него.

— Не мога.

— Поредната тайна ли?

— Не. Не мога, защото изобщо не го познавам. Дал ме е на Бърич, когато съм бил на пет или шест. Никога не съм го виждал, или поне не си спомням. Мисля, че ме е наблюдавал от време на време чрез Умението, през очите на Искрен. Но и за това не съм сигурен.

— Като нас с теб — замислено рече тя.

— Да — признах. — С тази разлика, че сега имам шанс да те познавам. Ако сме достатъчно смели да се възползваме от този шанс.

— Аз съм тук — каза тя и се настани по-удобно в стола. После замълча, а аз не знаех какво да кажа. Накрая Копривка посочи резбата на Шута.

— Това твоят вълк ли е? Нощни очи?

— Да.

Тя се усмихна.

— Изглежда точно както си го представях. Разкажи ми за него.

И аз й разказах.

Ридъл се върна след три дни, оплакваше се от лошите пътища и студа. След него дойде виелицата. Едва му обърнах внимание. Взех малкия свитък от обелена кора и внимателно го отнесох в леговището си, преди да го отворя. На пръв поглед ми заприлича на карта. Под нея имаше само няколко думи. „Копривка пише, че си имал проблем с намирането на пътя до мен. Може би това ще ти помогне“.

Навън валеше мокър сняг. Облаците пълзяха ниско над замъка и не очаквах времето да се оправи скоро. Отидох в работната си стая да си събера дрехи. Свързах се със Сенч.

Няма да ме има известно време.

Добре. Можем да приключим с преводите на ръкописите довечера.

Не ме разбра. Ще отсъствам поне няколко дни. Отивам при Моли.

Той се поколеба и усетих колко много му се иска да възрази. Имах твърде много работа, за да заминавам. Преводите, усъвършенстването на гърмящия прах, организирането на Призива. В свитъците се посочваше, че жителите на кралството трябва да са подготвени за Призива. В противен случай родители и приятели могат да помислят за луди онези, които изведнъж започнат да чуват гласове. В същото време обаче се предупреждаваше точната дата на Призива да не се обявява, за да не се появят шарлатани, които само да изгубят времето на обучаващите.