Робин Хоб - Съдбата на Шута

Рицарин ме погледна объркано.

— Много преди това Руди бе кон на баща ти. Искрен му предложи да избира между двегодишни кончета. И той избра Руди. Познаваше го, откакто се появи на бял свят. В нощта, когато кралицата трябваше да избяга от Бъкип, за да спаси живота си, Бърич я качи на този кон. Той я отнесе чак до планините. Благополучно.

Рицарин бе впечатлен.

— Не знаех. Татко не говореше много за живота си в Бъкип.

И накрая стана така, че останах да чистя тор и да храня конете, преди да отида да видя Моли. Разказвах за конете, които познавах, а Рицарин с разбираема гордост ме разведе из яхъра. Поддържаше го много добре и му го казах. Показа ми кобилата с възпаленото копито, което вече бе излекувано, след което минах през навеса да видя кравата и кокошките.

Когато тръгнахме към къщата, вече се бях запознал добре с всички.

— Мамо, имаш гост — викна Рицарин, докато отваряше.

Знаеше, че съм дошъл. Бузите й бяха зачервени, подрязаната коса — сресана назад. Видя, че я гледам, и машинално прокара пръсти през нея. В този момент и двамата си спомнихме каква е причината и сянката на Бърич застана между нас.

— Е, свърших си работата и отивам при Стафман — каза Рицарин, преди да успея да я поздравя.

— И аз искам! Искам да видя Кип и да си поиграя с кутретата — викна Пламен.

— Не можеш всеки път да ходиш с Рицарин, когато отива да види приятелката си — сгълча го Моли.

— Днес може — неочаквано каза Рицарин. Погледна ме крадешком, сякаш искаше да се увери, че съм разбрал каква огромна услуга ми прави. — Ще го сложа зад мен. Понито му няма да се справи с тоя сняг. Хайде, обличай се по-бързо.

— Искаш ли чай, Фиц? Сигурно си измръзнал.

— Всъщност след дълъг път нищо не може да стопли човек по-добре от работа в конюшнята. Но иначе да, с удоволствие.

— Момчетата са те накарали да работиш в конюшнята? Ох, Риц, та той е гост!

— Знае как да върти лопатата — каза Рицарин и това явно бе комплимент. — Побързай, Пламен. Няма да те чакам цял ден.

Последва шумен хаос, очевидно необходим за подготовката на шестгодишно хлапе за излизане, тъй като аз бях единственият изумен. В сравнение с тукашната суматоха столовата на стражите изглеждаше тихо кътче. Когато двамата излязоха, Стабилен вече се бе оттеглил на тавана, а Справедлив и Чевръст седяха на масата. Чевръст се преструваше, че почиства ноктите си, а Справедлив ме зяпаше.

— Фиц, седни. Чев, дръпни стола си, направи място. Справедлив, донеси дърва.

— Само мен пращаш!

— Ами кого? Хайде тръгвай. Чев, помогни му. Почистете дървата от снега и ги пренесете под навеса да изсъхнат.

Момчетата излязоха, но не особено тихо. Когато вратата зад тях се затръшна, Моли пое дълбоко дъх. Свали котлето от огъня, сипа вряла вода върху ароматния чай и го сложи на масата. Извади чаши и бурканче мед. Седна срещу мен.

— Здравей — казах й.

Тя се усмихна.

— Здравей.

— Попитах Копривка дали иска да дойде с мен, но не й се яздеше в такава буря.

— Не мога да я виня. А и понякога си мисля, че й е трудно да идва. Тук е доста по-скромно, отколкото в замъка.

— Можеш да се преместиш във Върбов лес. Знаеш, че вече е твой.

— Знам. — По лицето й мина сянка и съжалих, че съм го казал. — Но това означава твърде много промени за твърде кратко време. Момчетата още свикват с мисълта, че баща им го няма. А и Рицарин си има приятелка.

— Струва ми се малко млад за това — осмелих се да отбележа.

— Млад мъж, но с голямо имение. Още една жена в къщата може доста да ни помогне. Защо да чака, ако е намерил момиче, което го обича? — Нямаше какво да отговоря и тя добави: — Ако се оженят, не ми се вярва Трифт да иска да се премести далеч от дома на родителите си. Много е привързана към сестра си.

— Разбирам.

И това бе истина. Внезапно разбрах, че Моли вече не е нечия дъщеря, която бих могъл да отмъкна от дома на баща й. Тук тя бе центърът на света, с дълбоко пуснати корени и връзки.

— Сложно нещо е животът, нали? — каза тя, когато продължих да мълча.

Погледнах я. Ръцете й вече не бяха гладки и тънки. По лицето й имаше бръчки, които не съществуваха по времето, когато бе моя. Тялото й бе омекнало и закръглено от годините. Вече не бе момичето с червената пола, което тичаше по брега пред мен.

— Винаги през живота си съм желал най-силно теб.

— Фиц! — възкликна тя и погледна към тавана. Внезапно осъзнах, че съм изрекъл мислите си на глас. Бузите й пламнаха и тя закри уста с ръка.

— Извинявай. Зная, че е твърде рано. Каза ми го. И ще чакам. Ще чакам колкото сметнеш за нужно. Просто искам да съм сигурен, че го знаеш.