Робин Хоб - Съдбата на Шута

Гласът му замря. Останахме да седим мълчаливо, сякаш думите му бяха свършили. Не пусна ръката ми. Докосването засили усещането ми за съществуващата помежду ни връзка чрез Умението. Предан се опита да привлече вниманието ми. Игнорирах го. Това бе по-важно. Опитах се да схвана от какво точно се бои Шутът.

— Мислиш, че ще пострадам, ако се върнеш с мен в Бъкип. Че това ще ми попречи да живея живота, който си видял.

— Да.

— Страхуваш се, че ще остарея и ще умра. А ти — не.

— Да.

— Ами ако ми е все тая? Ако не ме интересува цената?

— На мен няма да ми е все тая.

Зададох следващия си въпрос със свито от болка сърце, обхванат от ужас от евентуалния отговор.

— Ами ако кажа, че ще те последвам? Ако реша да зарежа другия си живот и да тръгна с теб?

Думите ми като че ли го зашеметиха. Прошепна:

— Не бих го позволил. Не мога да го позволя.

Последва дълго мълчание. Огънят догаряше. И тогава зададох последния, най-ужасния въпрос.

— А след като те оставя тук, ще те видя ли отново?

— Може би не. Ще е неразумно.

Вдигна ръката ми, нежно целуна дланта ми и продължи да я държи. Това бе сбогуване. Знаех го и знаех, че по никакъв начин не мога да го спра. Чувствах се все по-кух и студен, сякаш Нощни очи умираше отново. Губех го. Той напускаше живота ми и имах чувството, че кръвта ми изтича, а заедно с нея и животът ми. Изведнъж осъзнах колко близко до истината е това.

— Престани! — извиках, но вече бе късно. Той пусна ръката ми, преди да успея да я дръпна. Китката ми бе чиста. Отпечатъците от пръстите му бяха изчезнали. Някак бе успял да си ги вземе и сега свързващата ни нишка беше разкъсана.

— Трябва да те пусна да си отидеш — задавено прошепна той. — Докато мога. Остави ми това, Фиц. Нека аз прекъсна връзката. Нека да не вземам онова, което не е мое.

Затърсих го пипнешком. Виждах го, но не можех да го почувствам. Нито с Осезание, нито с Умение, нито с обоняние. Шута го нямаше. Другарят от детството ми, приятелят от младостта ми беше изчезнал. Беше извърнал от мен тази страна на личността си. Някакъв мъж със смугла кожа и лешникови очи ме гледаше съчувствено.

— Не можеш да направиш това — викнах.

— Направено е — отвърна той. — Свърши се.

С тези думи силите му сякаш го напуснаха. Извърна глава, сякаш можеше да скрие, че се е разплакал.

— Просто съм уморен — каза с тих треперещ глас. — Много уморен. Трябва да си легна.

Шишко без никакви усилия проникна в ума ми.

Фиц. Кралицата те търси.

След малко. В момента съм при Шута.

Свързано е със Старата кръв. Казва, моля, побързай.

Ще побързам — отвърнах сърдито.

И щом Шишко напусна ума ми, Сенч вече ме тупаше по рамото.

Щом така или иначе си там, вземи поне част от свитъците, които си намерил. Мисля, че ще ни потрябват.

Ще взема. Моля те, искам малко време за себе си. Моля те.

Добре — кисело се съгласи той, но после омекна. — Какъв е проблемът? Още ли е толкова болен?

Всъщност вече е по-добре. Но ми трябва време да помисля.

Добре.

Обърнах се отново към Шута, но той или беше заспал, или се преструваше толкова убедително, че не можех да намеря в себе си сили да го събудя. Наистина ми трябваше време да помисля. Реших, че все трябва да има някакъв начин да го накарам да размисли, стига само да разбера как.

— Ще се върна — казах му и излязох.

Реших, че няма да е зле да обиколя лабиринта на Праотците и да събера малко свитъци. Така все щях да съм зает с нещо. Изкачих се по стръмната пътека и видях, че не ми се налага да се промушвам през цепнатината. Може би честото ми минаване през нея я бе разширило. Но не бях изминал много път под изкуствената светлина на глобусите, когато забелязах някой да върви към мен. За миг се сепнах, но после видях, че е Черният мъж. Носеше пушен бут на рамо. Внимателно го свали на пода и каза:

— Крадях от запасите й. Много пъти. Но не чак така. Мъничко тук, мъничко там. А сега вземам каквото ми хареса. — Наклони глава настрани. — А ти?

— Горе-долу същото. Преди години от моя крал бяха откраднати свитъци, важни писания. Тук са в една стая до спалнята й. Смятам да ги върна у дома.

— А, онези ли? Видях ги преди доста време.

— Да, точно те.

— Ще ти помогна.

Не ми трябваше помощ, но бе неучтиво да му отказвам. Тръгнахме заедно по коридорите. Прилкоп клатеше глава при вида на осквернените изображения и празните ниши, в които някога бе имало произведения на изкуството. Разказваше ми за онези, които живели тук по негово време. Шишко бе прав — в миналото каменните коридори били затопляни. Праотците идвали тук да се насладят на леда и снега, който никога не стигал до по-топлите им земи. Опитах се да си представя що ли за удоволствие може ти донесе толкова студено място, но подобна идея се оказа напълно чужда за мен.