Робин Хоб - Съдбата на Шута

Тя сякаш разбираше мислите ми и без да ги изричам.

И наистина ли желаеш това, мъничкият ми? Да престанеш да си себе си, преди още да си се завършил? Можеш да си много по-голям.

Да съм — казах и изведнъж тези прости думи ме накараха отново да започна да съществувам. Познах момент на пълно осъзнаване, сякаш бях излязъл на повърхността след дълго гмуркане и отново бях поел дъх. Моли и Копривка, Предан и Хеп, Търпение и Шишко, Сенч и Кетрикен — всички се стовариха върху мен във вълната от възможности. Страхът се смеси с надеждата за това какво мога да стана чрез тях.

Аха. Помислих, че може би е останало още нещо за теб. Значи искаш да се върнеш?

Да се върна.

Къде?

Бъкип, Моли. Копривка. Приятели.

Едва ли тези думи имаха някакво значение за нея. Тя бе над всичко това, над разделянето на любовта на някакви личности или места. Мисля обаче, че разпозна копнежа ми.

Добре тогава. Хайде, връщай се. Следващия път бъди по-внимателен. А най-добре е да няма следващ път. Не и докато не си готов да останеш.

Изведнъж отново получих тяло. Беше проснато по очи в тревата на мразовит склон. Неизвестно как продължавах да стискам здраво преметнатите през рамо чували, които сега бяха отгоре ми. Затворих очи. Тревата гъделичкаше лицето ми, в носа ми влизаше прах. Вдишвах аромата на пръст и растения, овце и тор и те ме омаяха. Мисля, че съм заспал.

Когато отворих очи, вече се съмваше. Треперех от студ, въпреки че чувалите със свитъци лежаха отгоре ми като одеяла. Бях схванат, по мен имаше роса. Седнах със стон. Светът се завъртя мързеливо около мен, така че ми се наложи пак да легна. Овцете бяха повдигнали учудено глави и ме гледаха. Застанах на четири крака, успях да се изправя, огледах се като новородено жребче и се помъчих да свържа живота си в едно цяло. Задишах бавно, но не ми помогна особено. Реших, че храната и истинското легло ще ми се отразят добре и че ще успея да ги намеря в замъка Бъкип.

Метнах на рамо единия чувал, другия повлякох зад себе си. Или поне такива бяха намеренията ми. Направих три крачки и се строполих. Ако не друго, чувствах се по-зле, отколкото след излизането от Камъните. С неохота реших, че Прилкоп е прав, и се запитах тревожно колко ли време ще мине, преди да се осмеля да пътувам отново през порталите. Но в момента имах по-належащи проблеми.

Помъчих се да се пресегна с Умението. Едва успявах да се съсредоточа и когато открих музиката на Шишко и после самия Шишко, той вече се бе свързал с Предан и Сенч. Опитах да се включа и не успях. Мислите им с трясък се блъскаха в моите. Сякаш не си предаваха информация, а правеха някакво упражнение. Долових Копривка — носеше се като слаб благоуханен аромат. Завъртя се около другите, задържа се за миг, но после отлетя настрани. В разочарованата тишина след неуспешния й опит успях някак да намеря място за слабото си Умение.

Шишко. Не ми е добре. Можеш ли да ме посрещнеш при Камъните свидетели? Доведи пони или по-добре магаре с каручка. Едва ли ще мога да яздя. А и нося и два големи чувала със свитъци.

Почувствах мълчаливото им изумление, след което се посипа градушка въпроси:

Къде си?

Къде беше?

Ранен ли си? Нещо да не те е нападнало?

Плениха ли те?

Току-що минах през Камъните. Нямам сили. Лошо ми е. Прилкоп каза, че не бива да се използват толкова често.

Нямах сили да продължа. Утрото беше студено, така че придърпах един от чувалите-одеяла върху себе си и останах да треперя на тревата.

Всички дойдоха. Чух някакви звуци, отворих очи и видях, че гледам обувките и полата за езда на Копривка. Някакъв лечител ме ядоса, като ме опипа целия за счупени кости и взе да наднича в очите ми. Попита ме дали са ме нападнали. Успях да поклатя глава.

— Питай го къде е бил през последния месец — каза Сенч. — Очаквахме тези свитъци, откакто се върнахме в Бъкип.

Затворих очи и продължих да мълча. Лечителят и помощникът му ме качиха в някаква каруца. Натовариха и чувалите. Каруцата потегли. Сенч и Предан яздеха до нея, навъсени. Шишко ги следваше на някакво пони, с което се справяше доста добре. Копривка яздеше кобила, явно от конюшнята на Бърич. Процесията завършваха неколцина стражи, които несъмнено бяха очаквали да срещнат враг и все още хранеха угасващи надежди за сблъсък. Мълчах, защото се страхувах да не изтърся нещо, което не е за чужди уши.

Умът ми бе като затънал в калта впряг, теглещ старите легенди за изправените камъни. Любовници избягали в тях от разгневени родители и се върнали година или десетилетие по-късно, когато всичко било забравено. Камъните били порти към страната на пексите, където една година минавала като ден. Или денят — като година. Смътно си спомних за звездната пустота. Колко време беше минало? Седмици? Сенч спомена месец. Явно достатъчно време, за да се върнат в Бъкип от Мейл. Защото бяха тук. Усмихнах се слабо на постижението на „бързата“ си логика.