Робин Хоб - Съдбата на Шута

— С Прилкоп обсъдихме подробно това. И двамата не знаем много неща за тази ситуация, за този живот след времето ни като Бели ясновидци. Той е живял в това състояние много по-дълго от мен. Останал е тук, тъй като това е последното място, където е имал видение за себе си. Останал е с надеждата, че пророчеството му за друг ясновидец и Изменящ е вярно. Така и се оказа. Последното му видение се сбъдна. — Загледа се в огъня. — Аз също имах последно видение. За това какво ще се случи след смъртта ми.

Чаках.

— Видях теб, Фиц. Видях те такъв, в какъвто се превръщаш в момента. Не ми се стори, че винаги ще си щастлив, но изглеждаш някак… по-завършен.

— Това пък какво общо има?

— Има общо. С онова, което не видях. Аз, разбира се, трябваше да съм мъртъв. Съвсем ясно видях, че смъртта ми е част от твоето бъдеще. Знам, това звучи жестоко, сякаш смъртта ми е замислена от теб. По-правилно е да се каже, че смъртта ми е решителен момент в твоето пътуване. Ти я преживя и продължи към своя живот.

— Наистина преживях смъртта ти. Но — нали ти самият ми го повтаряше непрекъснато — аз съм Изменящ. И те върнах обратно.

— Да. Върна ме. Никога не бях предвиждал подобно нещо. Нито, пък Прилкоп. И нищо от онова, което сме чели и запомняли по време на обучението си, не загатва за подобно нещо. — Шутът се усмихна унило. — Трябваше да се сетя, че единствено ти си способен на промяна, която да ни отнесе извън всяко бъдеще, видяно някога от Бял ясновидец.

— Но… — започнах, но той вдигна дългия си показалец и ме накара да млъкна.

— С Прилкоп обсъдихме това. И двамата сме на мнение, че за мен ще е рисковано да се навъртам прекалено много около теб. Мога да направя някоя сериозна грешка. Много по-сигурно ще е, ако не се върна с теб.

— Не разбирам. Грешка? Каква грешка? Още си трескав и говориш безсмислици.

Бях разтревожен и едновременно с това раздразнен. Размърдах се ядосано и той докосна ръката ми. Допирът бе почти хладен. Все още бе слаб от периода на промяната, но определено не бълнуваше. Гласът му бе суров, сякаш бе старец, а аз — вироглав младок.

— Напротив. Разбираш. Не искаш да го приемеш, но го знаеш. Ти си все още Изменящ. Доказал си го дори през краткия си престой в Бъкип. Промяната кипи около теб като водовъртеж. Вече си възстановен и не бягаш от нея, а сякаш я привличаш. А сега аз съм сляп и не мога да предвидя какви огромни промени може да предизвика влиянието ми върху теб. — Замълча. — Няма да дойда с теб. Не, чакай, не говори. Нека този път аз да говоря.

Но вместо да продължи, отново замълча. Седях, гледах го и си мислех колко се е променил. Момчето с лице като бледа луна, гъвкавият и слаб юноша вече се бе превърнал в мъж. Неотдавнашните изпитания бяха изострили чертите му, синините около очите му все още личаха ясно. Но това бе само тялото. Погледът бе станал по-строг и сериозността му не изглеждаше временно настроение, а ново състояние на духа. Изчаках го да подбере думите си, без да бърза. Виждах, че се мъчи да вземе решение и че макар да твърди, че е направил избора си, сърцето му все още се колебае.

— Фиц, срещнах се със смъртта си, може би не чак толкова храбро, но решително. Защото бях видял какво може да стане след това и прецених, че цената си заслужава. Реших да дойда на този остров и да задвижа събитията, които ще завършат със събуждането на дракона. Знаех, че ме чака ужасна смърт, с болка и студ. Но освен това видях шанс за света да познае отново драконите, шанс да се появят същества, арогантни и прелестни като хората, така че едните да уравновесяват другите. Мечтаех за свят, в който хората няма да господстват над цялата природа и да й налагат своя ред. В този свят няма да цари мир и е възможно някои да ме проклинат заради ролята ми. Това ще е свят, в който хората и драконите ще са толкова заети едни с други, че няма да могат да покварят всичко. Именно това видях в по-широк план.

— Чудесно! — Беше ми дошло до гуша от тези приказки за дракони и все още се тревожех що за сила сме отприщили на бял свят. — Значи вече ще има дракони. При това много дракони, ако се съди по онова, което видях в небето. Но защо не можеш да се върнеш в…

— Престани! — сурово ме прекъсна той. — Да не мислиш, че ми е лесно? Да не мислиш, че тази благородна причина е единствената? Да не мислиш, че ми е лесно да те оставя? Не. В раздялата ни има по-лична причина. Видях те след смъртта ми, как се радваш на неща и хора, от които толкова дълго си се лишавал. Видях как след смъртта ми живееш живота, който е трябвало да живееш. Ти ми даде още живот. Нима трябва да го използвам, за да ограбя твоя? — Помълча и добави: — Мога да те обичам, Фиц, но не бива да позволявам на тази любов да унищожи теб и твоята същност.