Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

— Благодарен съм от цялата си душа, отче Председател!

Стиснал с ръка смъкващите се панталони, философът се изправи и не спря да се кланя, без дори да го съзнава, докато Председателят на Дисциплинарния съд на Консисторията не излезе от килията.

Тази вечер кавалерът Тиалис, жилоногият шпионин, се промъкна през улиците и алеите на Женева, за да се срещне с колежката си лейди Салмакия. Това беше опасно пътешествие и за двамата. Опасно и за онези, които биха се осмелили да се изпречат на пътя им, но най-вече за тях самите. Не една дебнеща котка беше намерила смъртта си от отровните им шпори, но само преди седмица кавалерът едва не изгуби ръката в от зъбите на някакво улично псе. Спаси го светкавичната намеса на дамата.

Срещата им беше на седмото от уговорените места, в корените на един чинар сред малка проскубана градинка. Двамата си обмениха новостите. Лейди Салмакия беше научила от свръзката си, че рано вечерта Обществото е получило покана от Председателя на Съда на Консисторията да се срещнат и да обсъдят въпроси от взаимен интерес.

— Не си губи времето — отбеляза кавалерът. — Но бас държа, че не им е казал за своя убиец.

Той й разказа за плановете да убият Лира. Салмакия не беше изненадана.

— Това можеше да се очаква. Тези хора имат желязна логика. Тиалис, мислиш ли, че някога ще видим това дете?

— Не знам, но ми се иска. До скоро, Салмакия. Утре при фонтана.

Зад тези кратки фрази остана недоизречено едно нещо, за което никога не говореха — мимолетността на техния живот в сравнение с човешкия. Жилоногите живееха девет-десет години, рядко повече, а и Тиалис, и Салмакия вече караха осмата. Старостта не ги плашеше — те умираха в разцвета на силите си, внезапно, а детството им беше твърде кратко. Ала в сравнение с тях животът на едно дете като Лира изглеждаше толкова дълъг, колкото беше дълъг животът на вещиците спрямо нейния.

Кавалерът се върна в колежа „Сейнт Джером“ и започна да съчинява съобщението, което щеше да изпрати на лорд Роке по магнитния резонатор.

Докато той беше на срещата с лейди Салмакия, Председателят прати да повикат отец Гомес. Двамата се молиха в кабинета му около час, после отец Макфайл даде на младия свещеник предварително опрощение, което щеше да снеме от него вината за убийството на Лира. Отец Гомес изглеждаше преобразен. Увереността, която беше изпитал след тази процедура, караше очите му да блестят още по-фанатично.

Двамата седнаха да обсъдят практическите въпроси, парите и всичко останало, накрая Председателят каза:

— Тръгнете ли веднъж, отче Гомес, не можете вече да разчитате на никаква помощ от наша страна. Може да не се върнете, и със сигурност повече няма да чуете за нас. Мога да ви дам само един съвет: не търсете момичето. Това ще ви издаде. Търсете изкусителката. Последвайте я и тя ще ви отведе при детето.

— Тя? — повтори отец Гомес изумен.

— Да, тя. Алетиометърът ни го каза. Светът, от който идва изкусителката, е странен. Ще видите много неща, които ще ви слисат и уплашат, отче Гомес. Не позволявайте това да ви отвлече от светата мисия, която имате да изпълнявате. Вярвам в силата на вашата вяра. Тази жена се е отправила, водена от силите на злото, към мястото, където ще може да срещне детето и да го съблазни навреме. Естествено, ако не успеем да отдалечим момичето от сегашното му местонахождение. Това е планът, към който трябва да се придържаме на първо място. А вие, отче Гомес, сте единствената ни гаранция, че силите на злото няма да надделеят, ако това не стане.

Отец Гомес кимна. Демонът му, едър лъскав бръмбар със зелен гръб и преливащи се багри, щракна с твърдите си крила.

Председателят отвори едно чекмедже и подаде на младия свещеник малък свитък.

— Тук е всичко, което знаем за жената — каза той, — за света, от който идва, и за мястото, където са я видели за последен път. Прочетете го, скъпи ми Луис, и бъдете благословен.

Никога дотогава отец Макфайл не беше използвал кръщелното име на младия свещеник. Отец Гомес усети как сълзи на радост изпълват очите му, докато целуваше Председателя за сбогом.

…ти си Лира.

Тогава тя разбра какво иска да й каже момчето. Усети, че й се завива свят, дори насън. Върху плещите й лягаше тежко бреме. И за да стане още по-тежко, сънят отново я налегна и лицето на Роджър като че потъна в сянката.

— Аз… аз знам… На наша страна има какви ли не хора, такива като доктор Малоун… Знаеш ли, Роджър, че има още един Оксфорд, също като нашия? И тя… Открих я в… Тя ще ни помогне… Но има само един човек, който наистина…