Анатолий Протопопов - Трактат за любовта, как я разбира ужасния досадник

Тъй като йерархичното поведение е характерно за най-различни видове, включително (и особено!) за примитивните, които са и практически неспособни за обучение, то с голяма доза сигурност може да се предполага, че основата на ранговия потенциал е наследствена (вероятно се наследява заедно с власинките или нещо подобно). При което специфичното високо или нискорангово поведение се проявява още от първите дни след раждането. Следователно, поведението на индивида в йерархията се регулира чрез вродени поведенчески механизми, т.е. чрез инстинктите.

Виктор Долник дефинира ранговия потенциал като сила на НАТРАПЧИВОСТ (известния психолог Владимир Леви — като сила на НАГЛОСТ, което, може би, е по-нагледно). Те доказват, че основният компонент на ранговия потенциал е УВЕРЕНОСТТА в своето превъзходство, която по всяка вероятност, а всъщност и достатъчно често може да не е подкрепена от особени действителни достойнства и да не се основава на нищо. Увереността на един човек практически може просто да хипнотизира другия. Самият него също. При това няма абсолютно никакво значение дали това е увереността на студента на изпит, на шофьора пред ДАИ, на гуруто пред вярващите и т.н. и т.н….

Това обстоятелство е илюстрирано много добре във фолклора. Нека вземем за пример приказката за лисицата в ледения замък и за заека в къщурката. Ранговият потенциал на лисицата е много висок — от нея се страхуват и вълка, и мечката. Петелът, обаче има по-висок потенциал и лисицата веднага се оттегля. Макар, че петълът ни на йота не е по-опасен от мечката.

Обикновенно алфа участва с много по-голяма решителност, упорство и удоволствие във вътрешно-груповите борби, които за него често са самоцел. За омега тези борби са много по-малко приятни — той е значително по-отстъпчив. Оттук произтича и друг параметър, оказващ влияние върху ранговия потенциал. Става въпрос за степента на отстъпчивост (или обратното — на конфликтност). Приемливата за всеки индивид величина на конфликтно напрежение е правопропорционална на ранговия потенциал. Колкото по-нисък е неговия рангов потенциал, толкова по-малко напрегнат конфликт е в състояние да предизвика неприятни усещания в него.

Броят на свободните места на йерархическия Олимп е ограничен и не зависи от средния рангов потенциал. С други думи, ако по някакъв начин повишим ранговия потенциал на всички индивиди в дадена група, то броят на високоранговите не би се увеличил. Като резултат бихме имали подобна йерархия, но най-вероятно много по-строга и агресивна.

Различната степен на отстъпчивост на различните индивиди има много важно значение от биологична гледна точка — тя позволява да се намали напрегнатостта на вътрешно-груповата борба и по този начин да бъде предотвратена излишната гибел на някои индивиди. И ако в това съ-общество все пак възникват конфликти, то те се ограничават до съседните места в йерархията, вместо да придобиват характера на конфликт „всеки срещу всеки“. Освен това алтруизмът, проявяван от „омегите“ дава възможност да бъдат консолидирани усилията на всички индивиди в групата в борбата им за оцеляване, което е от особена важност за видовете, за които не е характерна твърде голяма физическа сила. Именно това обстоятелство, наред с повишената смъртност на „алфите“ в (конфликтите помежду им, например) е препятствие пред неограничения ръст на средния рангов потенциал на вида. Оцеляват не само най-силните особи, но и най-силните, най-добре организираните групи.

Фактически са възможни два начина за консолидация на групата — „военен“ и „интелигентен“. Първия начин предполага изграждането на строга йерархическа структура на съподчинение с безмилостно потискане на непокорството сред подчинените. Вторият се основава на алтруизма, предполагащ искренна и доброволна взаимопомощ на членовете на групата, включително и самопожертвование (в това число и саможертва). При видовете, намиращи се на по-нисши степени на развитие преобладава, разбира се, първият начин, тъй като той естествено следва основните инстинкти, по-сигурен е в реализацията си и не предполага особено осмисляне. Но при организацията на по-сложно съвместно поведение, той просто е неефективен. Очевидно е, че нашите прародители, живеещи в достатъчно опасната при наличието на хищници савана, преминават по-голямата част от своето еволюционно развитие, организирани по „военен“ начин. Алтруизмът става относително по-масово явление едва тогава, когато ръстът на интелекта прави възможно реализирането на много по-сложни поведенчески схеми. Разпространението на алтруистичните поведенчески модели на поведение на свой ред усложнява още повече поведението на хората и създава предпоставки за рязкото ускоряване на социалната еволюция, която отделя човека от останалия животински свят. Алтруистичните програми на поведение се формират в относително по-късно еволюционно време и не са успели да бъдат отразени в гените. Ето защо толкова необходимия на човечеството алтруизъм трябва да бъде предаван по негенетичен път — чрез онова, което се включва в понятието „култура“. И колкото по-голяма е генетичната основа на алтруизма, толкова по-високо при равни условия е нивото на културата.