Джак Ванс - Лунният молец

— Добър ден, сър Уелибас.

Посредникът разсеяно кимна и пропя монотонно, като си съпровождаше с кродача:

— Добър ден.

Тисел остана удивен. Нима така се посреща тук другар и земляк, дори когато носи Лунен молец? И запита студено, като се опита да прикрие объркването си:

— Мога ли да узная отдавна ли седиш тука?

Уелибас за миг се замисли, после отговори, като използува най-дружелюбния инструмент — кребарина. Но студените тонове на кродача продължаваха да изпълват сърцето на Тисел с тъга.

— Аз съм тук от петнадесетина минути. Защо питаш?

— Бих искал да знам забелязал ли си миналият оттук Горски дух?

Посредникът кимна.

— Той продължи нататък през надлеза и ми се стори, че влезе в първия магазин за маски.

Тисел просто изсъска през зъби. Разбира се, така би трябвало да постъпи Ангмарк.

— Аз никога няма да го намеря, ако той си смени маската — изръмжа консулът.

— А кой впрочем е този Горски дух? — заинтересува се Уелибас, без да проявява особен интерес. Младият човек не виждаше смисъл да крие името на търсения.

— Това е известният престъпник Хаксо Ангмарк.

— Хаксо Ангмарк! — възкликна търговският посредник и рязко се облегна на стола си. — Той наистина ли е тук?

— Да.

На което посредникът само нервно потри треперещите си ръце.

— Лоша новина! Наистина много лоша новина! Ангмарк е негодник без срам и съвест.

— Ти добре ли го познаваш?

— Колкото и останалите — сега Уелибас засвири на киви. — Преди той заемаше моята длъжност. Аз пристигнах тук като инспектор и открих, че той присвоява по четири хиляди всеки месец. Сигурен съм, че за това той не изпитва към мен особена признателност. — И посредникът нервно погледна към надлеза. — Ти надяваш ли се да го хванеш?

— Правя каквото мога. Ти спомена, че той е влязъл в магазина за маски?

— Почти съм сигурен.

Тисел веднага се обърна и тръгна. Когато се оказа на улицата, до ушите му стигна хлопването на черната масивна врата.

Мина по надлеза, приближи се до магазина и се спря вън, сякаш разглеждаше витрината. На нея бяха замрели стотици миниатюрни маски, изрязани от редки видове дървета и минерали, украсени с изумруди, тънки като паяжини, коприна, крила на оси, вкаменени рибени люспи и други подобни неща. Вътре, зад тезгяха, се намираше самият майстор — прегърбен от годините старец, облечен в жълто и носещ простата маска на Всезнаещия, направена от почти две хиляди дървени парчета.

Тисел се замисли какво трябва да каже и на какво да свири, преди да влезе вътре. Творецът на маски забеляза Лунния молец, стеснителното държане на посетителя си и не прекрати да работи.

Тисел не направи най-подходящия избор, защото предпочете инструмента, който бе усвоил според него сравнително най-добре — страпана, но с него в известна степен свирещият се унижава. И той се опита да премахне това впечатление, като запя с топъл тон и тръсна страпана, когато долови изсвирената фалшиво нота.

— Чужденецът е интересен човек — възбужда любопитството, защото обичаите му са непривични. Преди около двадесет минути в този великолепен магазин влезе един чужденец да смени жалката си маска Горски дух с някое оттук събраните необикновени и смели произведения на изкуството.

Майсторът погледна Тисел и мълчаливо извлече няколко акорда от непознат за Тисел инструмент, с дланите си държеше еластична торбичка, от която между пръстите му излизаха три къси тръбички. При натискането на мехчето въздухът излизаше през тези тръбички и се разнасяха звуци, прилични на тези от обой. На неопитния консул инструментът се видя необикновено сложен за употреба, а старецът — истински виртуоз, чиято музика изразяваше липсата на всякакъв интерес.

Тисел опита още веднъж. Старателно подхвана страпана и запя:

— За чужденеца в чужд свят гласът на земляка е като вода за изсъхващото цвете. Човекът, който помогне на двама нещастни да се срещнат, ще изпита истинско удовлетворение от милосърдната си постъпка.

Майсторът небрежно пипна страпана си и от него се посипаха серия чисти гами — пръстите му се движеха така бързо, че човешкото око не можеше да ги проследи. Тонът на пеенето беше съвсем официален:

— Художникът цени минутите на творческо съсредоточаване, затова не иска да си губи напразно времето, като слуша баналности от особи с нисък престиж.

Тисел се опита да се противопостави със собствена мелодия, но собственикът на магазина продължи да извлича от страпана нови сложни акорди, чието значение за консула не беше ясно, и запя: