Джак Ванс - Лунният молец

Реши да приложи хитрост. Смело се приближи до човека и се загледа в отвратителната му маска.

— Ангмарк! — възкликна той на езика на Обединените планети. — Ти си арестуван!

Горският дух равнодушно го погледна и продължи спокойно пътя си по пътеката. Тисел му прегради пътя. Първо се хвана за ганга, но като си спомни реакцията на коняря, предпочете да извлече звук от зашинкото.

— Ти идваш по пътеката от космодрума — запя той. — Какво видя ти там?

Горският дух хвана рога, инструмент, който се използува за надсмиване над противника на бойното поле, за повикване на домашните животни и понякога за демонстриране войнствеността на притежателя му.

— Къде ходя и какво виждам, моя си работа. Дръпни се или ще мина през главата ти! — Той рязко тръгна напред и би изпълнил заканата си, ако Тисел не беше отскочил настрани.

Ангмарк ли беше? Тисел гледаше след отдалечаващата се фигура на непознатия. Едва ли беше той, мислеше си консулът, не би трябвало така добре да използува рога. Като се поколеба, той се обърна и продължи пътя си по пътеката.

В космодрума се насочи право към кабинета на директора. Тежката врата беше оставена отворена и като се приближи, видя вътре мъжка фигура, която носеше маска от матови зелени плочици, парченца слюда, и която като цяло беше оцветена като синьо дърво и черни хриле — Свободната птица.

— Сър Ролуър — почти извика Тисел, гонен от безпокойството си, — кой пристигна днес с «Карина Крузейро»?

Ролуър продължително се вгледа в маската на консула.

— Защо ме питаш?

— Защо питам ли? — повтори изненадано Тисел. — Ти трябва да си видял съобщението, което получих от Кастело Кромартин!

— Аа, това ли! — отговори Ролуър. — Разбира се.

— Аз го получих само преди половин час — каза горчиво Тисел. — Бързах, колкото можах, но закъснях. Къде е Ангмарк?

— Предполагам, че вече е във Фан — отговори Ролуър.

Тисел си позволи тихо да изругае.

— Защо не си го арестувал или поне не го задържа?

Събеседникът му неопределено повдигна рамене.

— Нямам нито право, нито възможности, нито желание да го направя.

Тисел успя да сдържи нетърпеливия си жест и запита с измъчено спокойствие:

— По пътя насам срещнах мъж в ужасна маска, очите големи като блюда, червени мустаци…

— Това е Горският дух. Ангмарк я донесе със себе си.

— Но той свиреше с рог — възпротиви се Тисел. — Откъде той…

— Ангмарк добре познава Сирена и е живял пет години във Фан.

Тисел раздразнено подсвирна и изръмжа:

— Кромартин нищо не спомена за това.

— Всички го знаят — отговори директорът и вдигна рамене. — Той е бил търговски посредник тук, преди да пристигне Уелибас.

— Те познават ли се?

Ролуър се разсмя.

— Естествено. Но не подозирай бедния Уелибас в нещо повече от известни машинации със сметките. Уверявам те — той не е съучастник на убиеца!

— Щом стана дума за убийци — начумери се Тисел, — ти имаш ли някакво оръжие, което да ми дадеш за известно време?

Ролуър го изгледа с пълна изненада.

— Ти, какво? Да не би да си дошъл да ловиш Ангмарк с голи ръце?

— Нямах време за друг избор. Когато Кромартин заповядва, той очаква бързи резултати. Но ти си бил тук с робите си!

— Не чакай помощ от мен! — разгневи се Ролуър. — Аз нося Свободната птица и не претендирам за храброст и чест. Но бих могъл да ти услужа за известно време с излъчвателя. Напоследък не го ползувам и дори не съм сигурен, че е зареден.

— По-добре това, отколкото нищо — отговори Тисел.

Ролуър влезе в кабинета си и след малко се върна с излъчвателя.

— Какво ще правиш сега?

Тисел поклати глава.

— Ще се опитам да открия Ангмарк във Фан. А може би той ще отиде в Зандар?

Ролуър се замисли.

— Той би могъл да оцелее там. Но отначало ще поиска да възстанови напълно умението си да свири. Мисля, че поне няколко дни ще прекара във Фан.

— Но къде да го търся?

— Това не мога да ти кажа — отвърна директорът на космодрума. — Вероятно за теб е най-добре, ако никога не го намериш. Ангмарк е много опасен тип.

Тисел се върна във Фан по същия път, по който беше дошъл.

До мястото, където пътеката се спускаше от хълма и съединяваше с надлеза, се намираше ниско здание от пресована глина с дебели стени. Вратата му беше от дебели черни дъски. Прозорците бяха защитени с железни пръти, които притежаваха за украса изковани тънки листа. Това бе кантората на Корнилий Уелибас, търговски посредник, внос-износ. Тисел го откри на терасата. Домакинът носеше скромната версия на маската на Валдемар. Изглеждаше така дълбоко замислен, че не позна Лунния молец или поне не благоволи да направи дори леко кимване за добре дошъл. Тисел приближи терасата.