Хелън Митермайър - Лунна красавица

— Скоро ще се стоплиш, милейди — прошепна той. Когато тръгна, внезапно чу гласа на Глен.

— Принцесата не би желала да е далеч от ранените — отчетливо изрече викингът.

Магнъс се обърна и видя едрия мъж, който се движеше като призрак в тъмнината.

— Да, но тя е замръзнала. Може да се разболее.

— Аз ще се погрижа за нея.

В бледата светлина на звездите Глен видя лицето на Синклер. Гняв беше втвърдил чертите му. Но това не уплаши телохранителя на принцесата.

— Няма да я отнеса далеч — отговори сдържано Магнъс. Малко хора можеха да го гледат право в очите, но Глен беше висок колкото него и дори по-широкоплещест. Магнъс усети предизвикателството в неговия тон, но не смяташе да му обръща внимание.

— Ако се опиташ да й причиниш болка, няма да те оставя жив и ден, шотландецо — каза Глен.

— Ти ще изпълниш дълга си на викинг, както и аз моя.

Магнъс вече знаеше какво ще направи. Терил беше предсказал, че викингите идват. Той трябваше да се ожени, за да предпази клана от тяхната атака. Това беше по-добре от война, а и животът му е Аздис Йона нямаше да бъде онова мъчение, което си представяше.

Глен не бе мигвал от дълги часове и бавно кимна.

— Но знай, че си предупреден. Ако й направиш нещо, дори плаването под Отровното море няма да те скрие от мен. Един друг човек искаше да я убие и въпреки че още е жив, скоро ще умре. Така че погрижи се за нея, но бъди внимателен.

Магнъс беше заинтригуван, но не и уплашен.

— Значи този белег на лицето…

— Да — прекъсна го телохранителят.

— Трябва да е било просто едно одраскване, щом като е заздравяло толкова добре — промърмори Магнъс, като гледаше красивото лице, обвито във воала. Искаше му се да узнае какво се е случило някога с принцесата. Видя, че огромният викинг отново настръхна. Защо споменаването на този белег предизвика такъв гняв у него?

— Не беше обикновена драскотина — мрачно каза Глен. — Беше жесток удар с нож, чак костта бе строшена. Кожата беше страшно разкъсана и тя можеше да остане обезобразена или да умре. Помогна й нашата добра кралица Маргарет със своите лековити прахове. Принцесата все още покрива лицето си с воал, въпреки че майка й и светиците излекуваха почти напълно раната.

— Сигурно ще мога да открия този, който я е ранил — промълви заканително Магнъс, притискайки принцесата към тялото си. Усещаше как го изпълни гняв към викингската свиня, която беше извършила това грозно престъпление. — И кога стана това с нея?

— Тя беше едва на десет години.

— А името на дяволския син, който го е направил?

Устните на Глен бавно се размърдаха и той оголи зъби:

— Един шотландец!

Магнъс застина.

— Какво? — Той проследи погледа на викинга, насочен към Синклеровата земя. — Никой Синклер не би сторил това.

— Шотландецът си е шотландец — отговори кратко Глен.

Магнъс се усмихна леко и поклати глава.

— Виждам, че се разбираме добре… Вярваш ли, че не искам да сторя зло на принцесата ти?

— Ако не е така, ще бъдеш сред другите мъртви шотландци.

Той изгледа продължително викинга.

— Ще я настаня на топло място и ще наглеждам ранените вместо нея.

— Добре. Но знай, че има достатъчно викинги наоколо.

— Чудесно!

— Ще ти кажа още нещо. Добрата ни кралица Маргарет беше шотландка, но нищо няма да те спаси, ако не уважаваш нашата принцеса. Кралица Маргарет мразеше своите роднини от Шотландия. Нашата принцеса не ги мрази… но тя крие страховете си. Тя е благословена и ние я обожаваме! Запомни това!

Магнъс кимна рязко и тръгна към подслона, който бяха издигнали за него. Вътре усети, че не му се иска да я остави тук. Искаше я в собственото си легло, да я прегръща, да усеща топлината й до тялото си, което пулсираше при тази мисъл. За първи път в своя живот той трябваше да се бори е желанието си. Беше вождът и всичко му бе позволено. Йона и нейната красота променяха това.

Вятърът се беше появил отново, чувстваше се мирис на сняг. След като я положи на дебелия пласт кожи, Магнъс Синклер я покри е карираното си наметало и се отдръпна, за да я съзерцава. Беше хубаво да вижда, че неговото наметало я топли. Скоро тя щеше да има свое, същото като това. Той се усмихна при тази мисъл.

Магнъс се канеше да тръгне, когато му се стори, че тя се размърда. Той се наведе над нея. Да, тя неспокойно се мяташе. Без да мисли, мъжът се промъкна в леглото и изви тялото си по извивката на гърба й. Прегърна я и обви наметалото около двете им тела.

И Синклер веднага откри непознатото му блаженство просто да я държи в ръцете си. Но не искаше да мисли за това. Чудеше се какво ли би казала тя, когато се събуди. Стана му весело, но не издаде и звук. Беше спокоен, доволен и топъл. За момент усети, че може да заспи.