Хелън Митермайър - Лунна красавица

— Сега — каза Йона.

Глен здраво хвана глезена и коляното и натисна, докато Магнъс държеше раменете. Дори в дълбокия си сън Дъгълд простена. Йона бързо съедини двата края и ги притисна силно.

— Готово!

Бавно Глен и Магнъс се оттеглиха. Тя отново изми ръцете си, взе костната игла и конец. Внимателно, като държеше плътта около костта, заши раната. Когато всичко свърши, тя сложи тънки пръчки по дължината на крака и с помощта на Глен ги обви стегнато с чисто ленено парче, докато шините се покриха.

Като се облегна назад, Йона леко се усмихна.

— Искам огън тук — каза тя. — Той трябва да е на топло и да не мърда. Аз ще остана при него, когато свърша с другите.

Една млада жена се приближи до нея с протегната ръка:

— Аз ще остана с него, милейди. Ще оживее ли?

Йона видя страха в очите й, но не можеше да я лъже:

— Не знам. Той е много силен. Трябва да се молиш.

— Да, милейди. Ще се грижа за него. Аз съм сестра му, Мавис.

Жената изтри сълзите от лицето си. Йона докосна ръката й:

— Виж, той е спокоен. Вероятно, ако всичко е добре, утре ще може да бъде преместен оттук.

— Благодаря, милейди! — Тя се обърна към брат си, постави още кожи около него и с жест накара друга жена да донесе огън под навеса.

Йона беше толкова уморена, че едва говореше, но независимо от това продължи да лекува другите шотландци. Глен, Спес и Марта с помощта на жените им се заеха с по-леките случаи. Тя се изненада, когато видя, че Магнъс е още тук.

— Дали приливът няма да ни залее? — попита го Йона, като гледаше морето.

— Не и тук. Това място остава сухо дори и при наводнение.

Синклер я погледна и видя как тази млада лечителка с вълшебни пръсти се бори с умората си. Разбра, че копнее да я вземе в ръцете си, но дори не помръдна. Знаеше, че това ще я уплаши и ще накара нейните викинги да скочат. Достатъчно беше една битка за този ден.

— Мавис е благодарна за всичко, което направи за брат й — прибави той. — Аз също ти благодаря.

Тя погледна към жената, която обикаляше около тежко ранения Дъгълд.

— Наистина не знам дали той ще оживее. Понякога удар в тялото причинява съсиреци в кръвта, които причиняват смърт. Виждала съм това да става и от по-малки рани. Ще видим как ще изкара нощта. Аз ще остана при него.

— Няма нужда да оставаш тук — каза Магнъс. — Мавис и другите ще се грижат за Дъгълд. Моят дом е топъл, можеш да си починеш там.

Той нямаше намерение да я пусне да излезе от дома си. Тя можеше да срути замъка с викове, но в името на Синклеровия клан, тази принцеса на Исландия трябваше да се омъжи за него.

— Не, ще остана тук. Трябва да го наглеждам. — Йона се обърна и видя, че шотландките внимателно следяха как Глен, Марта и Спес се грижат за ранените. — Те се справят добре. Твоите хора не трябва да се притесняват.

— Аз мисля, че те искат да се научат от тях — каза Магнъс.

Тя го погледна с изненада.

— Не съм предполагала, че ще чуя шотландец да признава, че има нужда да научи нещо.

Той разтърси глава и избухна в смях. Тя току-що беше го обидила, тази смела викингска жена.

Йона не се сдържа и също се усмихна. Варваринът Синклер беше странен мъж. Той не посегна към меча, когато тя му се подигра, а явно беше го усетил. Какъвто и да беше Синклер, той не бе глупав. Когато смехът му утихна, мъжът погледна към нея почти нежно. Тя почувства непозната, но приятна тръпка по тялото си. Никога преди това не беше изпитвала особеното усещане, че може да се разтопи. Сигурно беше поуморена, отколкото предполагаше. Тази мисъл я успокои и Йона се отдалечи. Беше по-безопасно да се грижи за болните, отколкото да остане с Магнъс Синклер.

Накрая и последният от загиналите викинги беше изпратен в морето с горяща лодка. Последният мъртъв шотландец беше отнесен на ветровития хълм до Синклеровия замък.

Магнъс дойде при Йона, щом тя се върна да наглежда Дъгълд. Когато пое ръката на ранения, за да усети пулса му, коленете й се подвиха от умора. Внезапно Синклер я взе на ръце. Преди да запротестира, той възкликна:

— Ти дори не можеш да стоиш! Изтощена си, милейди.

Йона го гледаше шокирана. Не знаеше ли този мъж колко неприлично беше да я държи така, с крака във въздуха? Шотландците не разбираха от приличие. Не бе необходимо да обръща глава, за да разбере, че нейните хора я гледат… и чакат.

Принцесата им трябваше само да извика и отново щеше да започне бой.

— Остави ме долу! — ядно му заповяда тя, като се опитваше да запази усмивката на лицето си.

— Не — прошепна Магнъс. Тя беше лека като перце и тялото й го възбуждаше като никое друго. Устните й бяха като нежни листчета на цветове дори и свити, както бяха в момента. Те имаха аромата и сочността на плодове. Той искаше да я целуне.