Хелън Митермайър - Лунна красавица

— Синклер! — възкликна Йона и замръзна, като видя главата му да се доближава до нейната. — Не каза ли, че сме твои гости?

— Не, не съм. Казах, че си моя пленница. — Той усещаше нейните чудесно стегнати бедра в ръцете си и не можеше да не си я представи легнала в леглото му.

Желанието беше се отразило в очите му и нейните се разшириха от уплаха.

— Шотландецо! — Тя се извиваше, като се опитваше да се освободи. — Ти преминаваш всякакви граници!

Нейните движения само усилиха желанието му.

— Тъй като си викинг — каза той — и си свикнала с най-грубите мъже, как можеш да ме обвиняваш…

— Моите викинги са джентълмени — прекъсна го ядосано тя. — Няма да слушам как обиждаш моите добри хора. А сега ме пусни.

Магнъс я остави на земята, но само защото забеляза, че гигантът Глен се приближава. Той не се страхуваше от него, но не искаше да има нова битка.

— Тъй като настояваш да останеш тук, ще накарам хората си да направят по-голям навес и да ти намерят удобно легло.

— Добре съм така — отвърна Йона, въпреки че не беше искрена. Тя гореше, виеше й се свят и виждаше Глен двоен. Телохранителят й отвори уста, но Йона не го чу какво каза.

Усетил възможния конфликт, Кенет се приближи до брат си. Усмивката му беше отпусната, но той следеше зорко викингския гигант.

— Тя свърши чудесна работа със своето лекуване. Много с добра, доколкото видях. — Кенет издърпа леко меча си и го пусна пак в ножницата. Глен улови това предизвикателство, но гледаше своята принцеса.

Йона усети напрежението.

— Ние сме хора, които разбират от медицина — каза тя и се поклони на двамата шотландци. — Довиждане, господарю Синклер. Аз сега ще събера нещата си.

— Милейди — прекъсна я Кенет, — ние май не се запознахме както трябва. Аз съм Кенет, брат на Магнъс, вожда на Синклерите, и съм на твое разположение. Ей сега ще събера всичките лекарства и ще ги донеса.

— Аз ще остана тук с ранените, които не бива да бъдат местени — каза тя, доволна, че разговаря с Кенет. Него можеше да погледне в очите, без да усети онова ново, приятно и тревожно чувство. Но въпреки всичко, и сега Йона усещаше погледа на Магнъс. Това беше достатъчно, за да изпита пак сладостната отмала. И тя мразеше слабостта, която този варварин събуждаше у нея.

— Ти се справи добре на греблата, милейди — каза Кенет, който явно беше решил да бъде учтив.

— Благодаря.

Синклер погледна мрачно брат си и той разумно отстъпи назад. Неведнъж беше опитвал железните юмруци на Магнъс, но не можеше да се сдържи.

— И как така се случи, че дойдохте тук, милейди?

— Бяхме се отправили към островите Оркни, към нашите земи там — отговори Йона.

Кенет присви устни, като че ли щеше да изсвири.

— Повечето от островите сред морето са наши! — Той посочи с ръка на север.

Йона вдигна глава и погледна двамата братя Синклер.

— Там, където отивам, островите ми принадлежат…

Магнъс не можеше да свали очи от нея. Тя заспа веднага щом се отпусна до леглото на Дъгълд.

Едната й ръка лежеше върху болния. На моменти пръстите й се раздвижваха и докосваха тялото му.

Магнъс имитира движенията й и рязко сви ръката си в юмрук. Някакъв гняв се надигна у него и той се упрекваше за това. Но чувствените въпроси го обвиваха като червен облак.

Какво ли върховно усещане би било, ако почувства пръстите й да галят гърдите му и да се спускат надолу? А ако разпусне косите си и ги пръсне по тялото му? Какво усещане би било, ако…

Той започна да диша тежко, обсебен от образите, които изпълваха съзнанието му. По дяволите! Тя помогна на Дъгълд и на други, спаси хора, които можеха да бъдат загубени за клана Синклер. Той трябваше да й бъде благодарен, а вместо това чувстваше необясним гняв.

Сива здрачина затъмняваше небето. Звездите блеснаха, когато то се превърна в черно кадифе и дори следа от облак не нарушаваше неговата чистота. Северният вятър беше утихнал, но все още се чувстваше. Това беше нощ, която трябва да прекараш в леглото си или край огъня.

Магнъс се приближи и докосна голата ръка на Йона. Той измърмори леко. Та тя беше премръзнала! Огънят близо до леглото на Дъгълд топлеше единствено него. Йона разчиташе само на кожите, увити около нея. Те бяха топли, но не покриваха добре цялото й тяло… Магнъс свали тежкото наметало от раменете си и я загърна с него. След това взе принцесата на ръце. Тя не произнесе нито звук и отпусна главата си на рамото му.