Иван Михайлов - Железният човек

Метрото спря на поредната си спирка. Добра се до вратата и се изсипа навън като една малка част от единния слизащ човеко поток. Хората пред него тихо, почти незабележимо и с голямо майсторство му правеха път. Та нали правят това хиляди пъти на ден. Никои не го погледна в очите.

Очите му не погледнаха никого.

Достигна до апартамента си по добре отъпкания маршрут. Докато вървеше, главата му зазвуча добре позната мелодия.

„Никой не го искаше Сега той имаше своето отмъщение“ [2]

Малко хора умееха да разговарят с него. С още по-малко той общуваше. Разговорите някак си не се получаваха в негово присъствие. Просто смущаваше хората, без да има и най-беглата представа как го прави. Всъщност не го интересуваше. Изобщо не му пукаше. Хората, къде повече, къде по-малко са егоисти. Интересуват се най-вече от себе си — пряко или косвено, когато се грижеха за потомците си, изпълнявайки животинските си инстинкти. Той също не се интересуваше от никого, освен от себе си.

Не вярваше в което и да било божество. В противен случай щеше да се скрие в някои манастир и да остане там докато му се пукне жлъчката или тази на неговите братя.

Приготви и изгълта набързо полуфабрикатите, прегърна бутилката и се излегна в леглото. Неусетно приближи полунощ.Часовникът на стената започна бавно и колебливо да отброява последните секунди на деня. Беше много стар стенен часовник, закупен преди много години от неговия прадядо от разпродажба на стари мебели. Единствената фамилна ценност, която му бе останала.

Дванадесетия удар прозвуча също толкова глухо, колкото предхождащите го единадесет.Звукът обаче не спря. Продължи и се разля във времето. Дрънченето на часовника се усили, завибрира във въздуха, удари се в стените на стаята, преминавайки в мощно басово бучене.

Ярка бяла светлина. Буйни пламъци, висящи в небесата, полюшвани от ураганен вятър.

От бученето се чува лек, ритмичен звън, който набира сили, храни се с останалите звуци. Скоро тържественото биене на хиляди камбани раздира въздуха и помита всичко останало.

Огньовете отлитат като ядосани червени облаци, гонени от вятъра, а пламъците им тихо се извиват в лудешкия си танц.

Бялата светлина, разляла се по цялото небе, закрила всичко освен огнените змии, изведнъж се събира в ярко бяло изгарящо очите.

Човекът отмести поглед от заслепяващата сфера към шишето водка, чието гърло беше стиснал здраво в десницата си. То бе почти пълно.Това го успокои, защото разбра, че все още не е много пиян, но и го обърка значително. Реши да се пребори с настъпилото объркване по най-добрият начин- отпи една голяма глътка от парливата течност.

— Няма да проявиш поне малко уважение? — каза Господ с гробовен глас. Звъненето на камбаните беше спряло. Само бялата светлина блестеше с пълна сила в очите му.

— Не! Аз не вярвам в теб, нито в които е да било друг. Махай се име остави да се довърша пиячката, а после, ако толкова ти трябвам, намини пак!

Странно, че изобщо не бе учуден или уплашен. Беше раздразнен, да, но и до известна степен любопитен. Какво по дяволите искаше Бог и защо точно от него, невярващия, отричащия обществото, мразеният и мразещия?

— Ти май не схващаш картинката, а?

Човекът се загледа в светлината, която видимо беше отслабнала — Да не би да искаш да ми кажеш, че това е деня на Страшния съд и ти трябва и ти трябва да решиш накъде да потегля. Е, нека те улесня — спря се за секунда, отпи от бутилката и седна в леглото. — Аз хващам асансьора за надолу.

— В едно си прав. — Бялата светлина придоби очертанията на величав белобрад старец. — Днес е Армагедон, но съдник няма да бъда аз.

— Как така! — сопна се човекът и се изправи. — Че нали това ти е работата! Ти — да съдиш, ние — да бъдем съдени.

— Аз съм Господ! Аз измислям правилата, вие сте длъжни да ги изпълнявате. Я ми подай тази бутилка водка, от която смучеш.

Мъжът слисано изпълни заповедта, докато изтормозеният му мозък се опитваше да не изостава фатално от ситуацията, стараейки се да смели информацията максимално бързо. За сега горе-долу успяваше.

— Чакай, чакай! Ако не ти, тогава кой ще бъде съдник? Всъщност, как мога да бъда сигурен, че ти си Господ?

След секунда мълчание добави:

— Можеш да забравиш последния въпрос.

— Ти сам ме нарече твой Господ…

— Казах да забравиш последния…

-… а що се отнася до предишния ти въпрос, — продължи величествения белобрад старец — съм избрал теб.

— Мен! Аз не ставам! Ама изобщо! Твърде далече съм от понятието свята личност, а Бог е безкрайно, недостижимо далеч от мен.