Георги Мишев - Дунав мост

Веса Марковска направи последния бод, скъса със зъби конеца, провери към светлината дали не прозират зашитите банкноти, сгъна двете калъфки и отново припомни условията за успешното обезмагьосване.

— Днес коя дата сме? Броиш седемдесет и седем дни и нощи от днеска нататък.

— Какво ти дължа? — попита Роси.

— Нищо, мила, от теб пари не вземам, нали знаеш.

— Обичам да си плащам сметките! — каза Роси и извади две банкноти по двайсет марки.

— Е, добре, ще взема само едната! — Веса Марковска прибра двайсетачката на дъното на калъфа за очила; върху нея постла тютюнево жълтата гюдерия за изтриване на стъкла от заешки велур с изящно назъбени краища. Този калъф й беше армаган от бащата на Росица, полковник Иван Луков, от едно негово посещение в оръжейните заводи на град Тула.

Като излезе от дома на Веса, Росица реши да тръгне направо за Кенар, да сложи калъфката на Никсън, докато е свежо още електрическото поле около нея. Метна се на пикапа, но се сети, че не бе взела нищо за ядене и пиене, завъртя към пицарията, да хвърли поне две пици и кашонче бира за младия смок, когото бе решила да спасява от алкохола. Безнадежден случай, разбира се, едва ли ще го откаже от чашата, но поне да го свикне да пие бира вместо твърдия алкохол, да го отклони към по-малкото зло. Немците защо са изобретили бирата — точно с такава цел: да разводнят огнената отрова, да разконцентрират концентрата. Със същата цел в Америка слагат буците лед в уискито, правят коктейли, бъркат буламачи всякакви, да притъпят острието на прогарящия лъч, който удря в черния дроб, панкреаса и всичките карантии наоколо. Това в Стари хан не могат да го разберат любителите на силните усещания. Наливат се с ракии всякакви, че и двойно препечени, жулят метил алкохол и като погледнеш, мъжете над шейсетте ги няма, ритнали камбаната. Да не говорим за цирозата или за мъжката полова немощ, за проблемите на ерекцията. Че нацията има проблеми в тая област, не трябва да съществува и съмнение, щом като един депутат — академик каза наскоро на пресконференция пред журналистките, че не искал да бъде директор , а еректор … Не е нужно да си голям психолог, за да разбереш, че зад шегичката академикът изплакваше някаква мъка по прекършената си мъжка гордост…

В пицария „Роси“ по това време — три след пладне — прекратяваха за малко работа, да забършат теракотата и да измият тавите; отшумяла е обедната вълна от клиенти, а към четири идеха ожаднелите за кафе, бира и безалкохолни. Нямаше ги още; на входа кака Златуша бе препречила по диагонал дръжката на четката — метла. Роси се опита да мине под диагонала, но ъгълът не можеше да побере едрия й бюст, събори преградата и пластмасата прокънтя на лъснатия под. Златуша надникна от кухнята и излезе да я посрещне.

— Някой да ме е търсил? — попита Роси и погледът й се задържа на служебната маса до касовия апарат, където имаше две чаши за кафе и още една, с резенче от лимон: Стела пиеше своя джин — тоник с лимон! — Стела е била тук?

— И Джими! — каза Златуша. — Пиха кафе.

— Джими е на борд, какво прави тук?

— Свършили бързо, дойде много зарадван: успял да изхвърли двама от хората на Станоев и сложил свои. Черпи за случая.

— Най-сетне една добра новина! — каза Роси. — Бях забелязала, че от сума време телефоните звънят само за да ти сервират неприятни изненади. Накъде отидоха?

— Джими каза, че се прибира да отмори. Пък Стелчето — не разбрах. Заедно излязоха.

Роси взе за вилата каквото си бе наумила и пое към къщи да види Джими, тъкмо незабелязано да подмени и неговата калъфка. Колата му беше пред блока, но в антрето не подуши миризмата му като друг път, когато беше наблизо. Нямаше го на дивана в хола, нито на спалнята. Докато обмисляше къде може да бъде, тя набързо подмени калъфката на неговата възглавница, работеше чевръсто и поглеждаше крадешком, за да не я изненада с внезапното си появяване.

Но никой не се появяваше. В апартамента беше тихо, отвън идеше обикновеният квартален шум от бързея на живота, твърде забавен и размит от летния зной. Дори гълъбите по капандурите бяха преустановили своите безкрайни любовни игри, своите песни и пляски; каква любов в задухата, животните не са толкова глупави да правят любов кога и как да е само защото им е паднало. За разлика от венеца на природата — винаги ненаситен за любов, винаги готов! „Льох, льох, лилильох, за целувки и любов винаги…“ Както си тананикаше някакво шлагерче от бабиния репертоар, тя млъкна изведнъж, обзета от прозрение: Тия кретени, двамата, сигурно се свалят в тоя момент отвъд стената, в апартамента на Дами! Къде другаде? Колата е долу, на паркинга, Джими, какъвто е глезльо, няма да тръгне в тоя пек да маа гащи към квартирата на Стела. Ключът на братовото жилище е в джоба му, по-точно в антрето, на пирона до електромера; тя надникна, да се увери в точността на своя дедуктивен метод на разсъждение, и дъхът й спря: нямаше го! Значи са там! Мошеници безподобни! Любов ще ми правите ни в туй, ни в онуй време! На една ръка разстояние! Отвъд един жалък, тънък, некачествен, скапан панел!