Георги Мишев - Дунав мост

Барабаните от касетата на металиците дънеха: Нанай! Нанай! Той пускаше волана и удряше с длан по грапавия му кравай: Нанай! Нанай!… Цяло парче ставаше от това „нанай“, как нямаше дар — перо да го запише на нотен лист, да го аранжира за някой състав, ще накара феновете да цвилят и се гърчат от кеф до припадък. Нанай! Баста! Стига! Дотук с изчакването, с отлагането и протакането. Интелигентният си подава оставката, егоистът трябва да бъде изритан!

На портала го чакаше Начо, видял фаровете на колата, беше го очаквал.

— Какво жито, за какви складове става дума? — попита Джими, като спусна стъклото и не бързаше да слезе.

— Ми ела да видиш! — каза Начо. — Целият хангар на пласмента е задръстен. И негов човек стои въоръжена охрана!

Преминаха през тъмния двор, осветление бяха оставили само около секретните цехове. Пред хангара на пласмента светеше мижава неонова тръба, която припламваше на пресекулки, сякаш броеше секундите живот, които й оставаха. Бодигардът седеше върху бракувано сандъче за патрони и не се помръдна, когато го наближиха.

— Бдим ли? — попита Джими, неочаквано меко, защото му мина през ума, че пазачът нямаше вина за това, че си изкарва прехраната по този начин. — Станоев ли ти възложи задачата?

— Има и по-зле от мен — отвърна мъжът. По гласа си личеше, че е в третата възраст.

— Какво е това жито, на кого е? — попита Джими.

— На шефа е — отговори Начо вместо мъжа. — Рента от имота в Тръмбеш. В Тръмбеш наследствените му ниви били към двеста декара. Смятай по триста и осемдесет от декар… Три дена не може да го извози с един баркас.

— Номенклатурният капиталист се оказа крупен земевладелец — каза Джими и не пожела да види плода на тръмбешкото поле. През металната мрежа идеше сладък дъх на ново зърно, съхнещо в лятната нощ; заводът се отдръпна сякаш и пусна мириса на харман, на пресен хляб, на житената питка, която се търкаля в кръвообращението на българина като знак на плодородие, на сигурност, на вечност…

На заранта Станоев го чакаше в кабинета си по риза с къс ръкав и пепитена вратовръзка; беше подновил боята на алаброса и мустаците, както правеше обикновено, преди да тръгне към столицата.

— Трябваше да съм на път, но те изчаках. Снощи си вдигал гири при пласмента? Или нещо не съм разбрал?

— Правилно си разбрал! — озъби му се Джими. — Хангарите не са складове на „Сортови семена“! Утре ще вкараш каракачани да ти правят кашкавал! Заводът не ти е мандра!

— Спокойно бе, Диамандиев! Не си станал още собственик, укроти топката! Какво е станало толкова? Складът празен ли е? Празен. Ще се амортизира ли, ако зърното постои за месец — два? Не разбирам реакцията ти!

„Всъщност той е прав, глупаво е да правя скандал — помисли Джими. — Но вече съм го притиснал до стената и ще му кажа всичко в прав текст.“

— Да си говорим открито, Станоев: отдръпвай се и не пречи!

— На теб ли преча? — Станоев нямаше вид на уплашен, единият ъгъл на устните му бе леко счупен от иронична усмивка.

— И на мен, и на всички! — избухна Джими. — Омръзнахте ни вече с вашите византийщини — и ти, и твоята партия. Скатавайте се! Напускайте сцената!

— Не забравяй: тази партия ти даде образование и служба. И родният ти баща беше номенклатура, ако не си забравил.

— Селски даскал — номенклатура!

— Няма значение, плащал е членски внос и сигурно още го плаща; можеш да го попиташ. Но аз не разбирам за какво спорим вече толкова години. Народът беше единен, това не се хареса на някого и реши да го разцепи и скара. Разделяй и владей — това е формулата. И България е слаба както никога досега.

— България е слаба не защото някой си го иска отнякъде. Това са ваши, комунистически измишльотини! — нервно възрази Джими. — А защото става дума за собственост. За държавната собственост, която искате да запазите само за себе си.

— Спокойствие не може да има, докато не се реши този въпрос. Не си правете илюзии!

— Така значи, пак за тлъстите парчета на баницата! — изсмя се Станоев. — Кажи си го, няма що да шикалкавим!

— Мръсни баничари! — изтърси Джими и се отправи към кабинета си.

— Подир малко чу щракането на секретните брави на директорския кабинет, звъна на ключовете, стъпките на Станоев, които отекваха по голата мозайка, тъй като килимите отдавна бяха навити и прибрани по складовете. Видя го отгоре да влиза в заводската лада, която шофираше сам, и да се отправя на лов за приятели и съмишленици, по комитети, министерства, приватизационни агенции. Бавен, избягващ преките пътища към успеха, търпелив, почти невидим, скрит зад маската на примирил се със съдбата си при новите обстоятелства. В действителност бе скрил ноктите си в меките котешки възглавнички, за да ги извади внезапно и ги забие в жертвата си в момента, когато настъпеше поредната реставрация. Реставрациите са неизбежни, мислеше си Джими, след Френската революция техният брой е стигнал дузината; революционният процес, като част от пулсациите в природата, също се движи в приливи и отливи. Това Виденово правителство си е чист отлив, но какво ще дойде след него и дали няма да е мъртво вълнение?