Георги Мишев - Дунав мост

— По-добре да го спреш — каза Дами. — Това, което си приказваме, не е весело и няма да се хареса на Евтимов: ще те накара да го изрежеш.

— Ще се опитам да го изюдя! — По устните на Стела просветна усмивка. — Продължавай, да не мислим сега за другото. Кажи, как си представяш живота десет, двайсет години напред?

— Като край Дунав — мост! Шарения от шмекери — търговци на ментета, на дрога и пушкала, компаньонки и сутеньори, стражари и апаши, обединени около една страст — парите… Завършена бананова държава, с три процента богати мутри; останалото — лумпенизирани обитатели на панелни комплекси, три милиона пенсионери и непоклатимата класа на държавните чиновници, бозайници от данъкоплатеца и международните валутни фондове.

Той изчака да види реакцията й и разбра, че мислеше като него: лицето й, обикновено осветено от стаена присмехулност, този път изглеждаше обтегнато, заслушано като в далечен, тревожен сигнал. Поиска му се да намери нещо успокоително, да разведри зноя в душата й, приличен на задухата в тази лятна крайдунавска равнина.

— Изглежда, всичко е така, защото не може да бъде другояче. Хенри Кисинджър го нарича безотговорен капитализъм — причината за възникването на комунизма през деветнайсетия век. Когато си вървял с години по погрешен път, не е възможно бързо да влезеш в правия. Трябва ли да се отчайваме и да скачаме в Дунава? Да правим каквото можем, пък да става каквото ще; това пък е Толстой.

— Ти си лесен, имаш своите кокошки! — Стела разтвори кожената си торба, хвърли вътре цигарите и запалката, прибра и касетофона. — Аз съм за оплакване: не ставам и за птицегледачка.

— Какво ти е?

— Май че никой не ми вярва. И самата аз не вярвам в себе си; което е по-лошото. Затова и не ми вярват.

— Аз ти вярвам! — каза Дами. — И ми е приятно, че си тук, че си хубава…

— Още малко, и ще поискаш ръката ми! — Тя се засмя, щастлива, че се възвръща в обичайната си форма. — И ще ме заведеш вкъщи да ме запознаеш с Диамандиев — баща? Само че аз го познавам, не помниш ли? Когато Джими му излезе с номера, че правим интервю за Радио „Дунав — мост“. Сега ще ни повярва ли, че наистина правихме интервю; дори да му извъртя цялата лента, няма да повярва. Никой не вярва на лъжливите овчарчета…

Надвечер Дами я заведе на селската гара Градуил и изчака, докато дойде пътническият за Русе. Бяха пет вагона в потъмнели като жабуняк ламарини, с износени лагери, които караха каросериите да се люлеят и скърцат повече от допустимото. Купетата бяха празни; беше работен сезон, някой работеше все пак, не му беше до пътуване, помисли си Стела, когато жълтата гара се отдръпна назад и пусна да тече полето с изресилите царевици, люцерните и стърнищата, с младата, потискана доскоро от посева трева. Денят се отдръпваше с жегата и прахта, с гласовете на птиците в малкото стопанство на Дамян; с неговия глас, който носеше сега в торбата си и утре щеше да се мъчи да продаде на радиобоса Евтимов, най-вероятно срещу някой купон за „Приста“. Чувал жито срещу една брадва; затвореното натурално стопанство продължаваше да опъва платно по талвега на пазарната икономика; тя оставаше на палубата му, нямаше друг избор.

Или си мислеше, че няма избор? Иронизираше новия фермер, бивш историк, че искаше ръката й, макар да усещаше, че той е искрен. Оглеждаше се в очите му и виждаше, че я харесва, че му е приятно да бъдат заедно; какво повече може да иска една жена от един мъж? При тези минимум условия хиляди жени тръгват, без много да се замислят; женската природа не е максималистична, иначе ще се затрие родът. Можеше ли наистина, ако се стигнеше дотам, да тръгне с него, да заживеят в градуилската къща на Диамандиеви, да му помага във фермата и да му отгледа поне две Диамандиевчета? Защо не! Не изглеждаше чак толкова неосъществимо, все някоя ще бъде някой ден, сигурно е само, че няма да се казва Стела, в това е убедена, познава се добре. „Не съм добра майка“, казваше си тя, когато мислеше за Александър; сега не се виждаше и невеста. „Засукала съм самодивско мляко, Струна — невеста ми е орисницата!“ Освен песента за дъжда маргарит тя имаше още една песен от стария фолк, която караше сърцето й да замира, щом я прочетеше. Видял овчарят къпещи се самодиви, грабнал дрехите на Струна, отвел я у дома си, направил я невеста; родила му дете. Но не преставала да търси скритите си дрехи, самодивските. И когато един ден ги намерила, излетяла през комина като искра от семейното огнище… Облегнете се назад, ученици, и заедно да поразсъждаваме: какво е искал да изрази незнайният творец чрез образа на Струна? Какво е липсвало на самодивата, та дори майчиният инстинкт се оказва слаб, за да я задържи в семейното гнездо? „Телевизор, госпожице!“ Класният зевзек е готов с отговора, класът се кикоти, магията се топи във въздуха, изчезва. Бялата магия, извираща от дълбините на най-истинското чувство. Най-горещото. Най-дефицитното. Този народ страда от много недоимък, но най-много му липсва любов… Любов, малки простаци, които един ден ще станете големи!… Но има ли смисъл да… По-добре вървете при своите телевизори, касети, дискети. Излишно е да си губим времето!… Тя взема дневника и си тръгва, и като Струна — даскалица никога няма да се върне вече в клас. Добре, че са тия стажантски часове, за да се увери, че не става и за учителка…