Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— А после — заключи Тройгал, който неясно как вече беше успял да почне да ръководи съвета — тръгваме на поход към царския тесег, за да завладеем короната на вановете. Време е да я сложим на главата на истинския си повелител!

Така че изобщо не беше чудно, че Мунаг остана да командва отряда бранители — три дузини, — а Тройгал поведе останалите към новите земи.

Първите два дни минаха спокойно. Мунаг разбираше, че с три дузини цереги не може да блокира оройхоните, и затова просто следеше противникът да не ги наближи незабелязан. Ванът си имаше очи и уши на всички оройхони, но шпионите, предимно бедняци, не разбираха какво всъщност става, а достойният Тройгал не бързаше да извести вана, че си е сменил господаря. Така че онези оттатък отначало не се разтревожиха и чак на третия ден на пътя се показа паланкинът на благородния Ууртак — одонтът беше дошъл да разбере какво става в съседните на неговите земи. Мунаг не искаше да започва бой с хората му, така че просто стъпи на синора, вдигна повелително ръка и когато носилката спря и наместникът дръпна платното на прозорчето и подаде навън сбръчканото си лице, каза:

— Вървете си, доблестни одонте. Днес не можете да минете оттук.

Готовият за стрелба татац зад гърба му потвърждаваше думите му, така че на Ууртак му оставаше само благосклонно да кимне и да нареди на носачите да поемат към къщи.

Мунаг блъфираше. Страшният татац не беше зареден, пък и всичкият харвах, взет от кервана на Пуиртал, щеше да стигне само за дузина изстрели. Защото другия — дето вече го правеха пленените сушачи — го прибираше Хооргон. Сушачите вече бяха получили жени, даваха им и богата храна и те работеха съвестно, но харвахът все още беше малко — а ги чакаше война.

И войната дойде.

Ванът изпрати срещу бунтовническите оройхони голяма войска — шест отряда, във всеки от които имаше по двойна дузина войници. Такава сила нямаше да отстъпи пред думи и Мунаг посрещна настъпващата армия със стрелба. Беше пресметнал всичко правилно: основната маса на наказателните сили настъпваше покрай мокрия оройхон, все едно провеждаха операция срещу изгнаниците. Там Мунаг беше поставил два от трите си татаца. Първият гръмна и макар чакълът да повали само малцина, противникът се стресна — церегите бяха свикнали да громят само малки, зле въоръжени банди скитници и не знаеха какво да предприемат. Но и те си имаха умни командири и един от тях се сети, че татаците се зареждат дълго и че едва ли скоро ще има нов изстрел — и заповяда атака. Церегите се втурнаха напред — и тогава гръмна вторият татац.

Войската спря — никой не знаеше какво го чака. След час обаче церегите домъкнаха един вдигнат на плазове тумбест ухер и също започнаха да стрелят. Ухерът бумтеше и при всеки изстрел изгаряше третина ямх първокачествен харвах, но не нанасяше никакви вреди — предвидливият Мунаг беше изтеглил бойците и татаците си. И сега, докато слушаше гърмежите, се подсмихваше злорадо — но челото му бе сбърчено от мисли. Защото ако имаше поне два пъти повече бойци, щеше да може да атакува и да плени ухера и заедно с него — запасите, от харвах, което беше много по-важно.

Мунаг отби и втората атака по същия начин, пак без да изгуби нито един боец. Тогава войската на вана се разсредоточи и тръгна на малки групи през нивите и по граничната ивица, като част от церегите минаха в обход по мокрия оройхон. Трите дузини защитници не можеха да отбраняват толкова широк фронт и Мунаг даде заповед за отстъпление. Маневрира два дни, като прехвърляше трите си оръдия от граничната ивица на мокрото и обратно. Последният изстрел бе даден от върха на един суур-тесег по някакъв отряд, който настъпваше през нивите. През това време — докато бойците на Мунаг се сражаваха непрекъснато, дори в ръкопашни схватки — хората на Тройгал спокойно изнасяха от бившия дворец на одонта безбройните му съкровища, хранителни запаси и покъщнина.

На новите оройхони бяха отведени и майсторите, и най-опитните земеделци. Хооргон нареди да пренесат дори резбованата врата на алдан-шавара, но не се получи — един черен уулгуй изплува от дълбините и сграбчи двама от носачите, и докато се мъчеше да докопа и останалите, повлече вратата в дълбините на далайна. Затова пък вратата на осъдените на смърт, запречвала входа към шавара, беше пренесена благополучно. Изоставените оройхони бяха опразнени до шушка, независимо дали изнесеното беше на вана, на одонта или на ограбените и прогонени жители.