Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Здравей, владетелю Суварг! Радвам се да те видя!

Не можеше да се каже, че владетелят Суварг също се зарадва на срещата им, защото в предишния му живот имаше един момент, за който той държеше да не знае никой. Досега никой не го беше попитал как така е успял не само да изведе отряда си от владенията на Моертал и след това да мине през половината страна, но и да го увеличи през това време на цяла армия от изгнаници. Скитниците си въобразяваха, че просто им е провървяло и че Тенгер за малко е спрял да мисли за вечното и се е погрижил да оцелеят. Но не беше така — за тях се беше погрижил предвидливият Суварг. Нищо нямаше да излезе, ако не беше уговорката му с одонтите. Само че ако това се разбереше, веднага щяха да го заклеймят като предател. Пък и как можеше той навремето да е сигурен, че тази страна съществува и че днес ще може да говори с вана като с равен и дори да отнема от неговите земи? Тогава, за да оцелее — а и всички да оцелеят, повтаряше си той — се беше наложило да обещае някои неща: а сега трябваше да изпълнява обещаното. Вярно, не беше предал своите хора, не беше отстъпил и педя земя, но все пак трябваше да пропуска шпионите на вана към земите на Добрите братя, ако искаше мирът да се запази. Само че нямаше как да обясни това на членовете на съвета — почти всичките бяха осакатени от церегите на вана и бяха непримирими. В сравнение с тях дори Еетгон изглеждаше сговорчив. Да, Еетгон се досещаше за много неща, но си мълчеше. Ако обаче избухнеше скандал, дори и той щеше да се присъедини към противниците му. А сега, когато на ъгловите оройхони командваше Тройгал, връзката му с вана минаваше през ръцете на този грозник, палача, който доволно му махаше с ръка.

И Суварг кимна благосклонно, а после проведе с палача разговор на четири очи и му даде да командва тези оройхони. От една страна, не биваше да прекъсва връзките си с вана, от друга — така щеше да може по-лесно да наблюдава и този мръсник Боройгал…

Залавянето на Шооран беше първото постижение на Боройгал на този висок пост. Щом разбра, че това е старият му враг, Боройгал пламна от желание за мъст. Но понеже имаше богат опит като палач, той много добре знаеше как бързо издъхват жертвите дори и в най-опитните ръце, а на него му се щеше да си отмъщава дълго-дълго и с наслада. Освен това публичната екзекуция веднага след като го бяха назначили беше нежелателна, а пък тайната, ако се разчуеше за нея, можеше да доведе до големи неприятности.

И като обмисли всичко подробно, Боройгал нареди да затворят пленника в подземието и реши да не бърза.

Първото денонощие — а може би и няколко дни, понеже нямаше как да измерва времето — Шооран лежа в треска, предизвикана от отровните игли по обущата на церегите. Подпухна целият, на местата на убожданията се отвориха язви, раната на ръката му гнояса. Шооран не осъзнаваше какво става. В мрака при него идваше черният уулгуй и го увещаваше да отиде заедно с него в далайна. Шооран го навикваше и го гонеше, а когато се връщаше в действителността, промиваше раната на ръката си със собствената си пикня и пак изпадаше в безсъзнание. И все пак, когато един ден се свести, разбра, че черният уулгуй го е оставил на мира. От този ден започна да се поправя и да забелязва какво става около него.

Тъмницата беше построена още по времето на Хооргон, при това много солидно, по образеца на тъмницата на Западния оройхон, и Шооран не можеше да разбере в кое помещение на иначе много добре познатия му алдан-шавар се намира. Входът беше затворен със здрава врата, а подът и стените бяха покрити с пластини от кост — ноктите му се плъзгаха по тях и не можеха да ги откъртят. Това беше направено с цел скучаещите затворници да не решат да прокопаят проход през шуплестия камък. До вратата също не можеше да стигне — килията беше преградена по средата с решетка. След като проучи килията си, Шооран трябваше да признае, че Моертал е много изостанал в устройството на тъмниците си.

От време на време вратата изщракваше и тъмничарят му носеше паничка вода или малко чавга или наъс. Шооран не знаеше дали го хранят три пъти дневно, или веднъж на три дни, времето в мрака бе спряло. Светлината на плужека, с който влизаше тъмничарят, му се струваше ослепителна, но щом войникът си тръгнеше, всичко отново потъваше в непрогледен мрак. В такива условия всеки би се побъркал, но Шооран от дете беше свикнал със самотата и не се отчайваше. Пееше, разказваше приказки и легенди и си въобразяваше, че тъмничарите клечат зад вратата и го слушат.