Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Удвоете постовете — заповяда ванът. — И жирх да не може да мине през тях! Но да не убиват никого, дори последния скитник. Само да връщат всички там, откъдето са дошли.

Точно преди края на обяда дойде друг чиновник и докладва:

— Пратеници от Моертал. Молят за аудиенция.

— Въведи ги в залата за приеми — каза ванът, стана и без да обръща внимание на запечените плодове, излезе в градината да се разходи под дърветата. Нямаше защо да бърза — пратениците не биваше да разберат, че ги е очаквал с нетърпение. Напротив, те трябваше да чакат търпеливо и да треперят.

Ванът се качи на древния тесег, издигнат тук още от прочутия му прадед. На върха му се извисяваше стар като света туйван — грапавият му дънер сякаш бе изсечен от камък. По кривите му клони нямаше нито едно листо. Ванът въздъхна. Беше се надявал, че след мягмара дървото ще разцъфти и ще оживее — предишните години беше ставало точно така. Но не, туйванът беше мъртъв, вече окончателно. Наскоро пък беше умрял и древният бовер, на който ходеха да се любуват всички, допуснати да стъпят на царския оройхон. Беше станал съвсем немощен, едва се движеше, а пък и като напук преди мягмара всички ручеи на оройхона почти пресъхнаха. Другите бовери можаха да се преместят, но той не можа да помръдне и умря. За една само година ванът се беше лишил от двете най-големи чудеса на градината си и това го нервираше почти толкова, колкото и тъпотата на готвачите.

Време беше да тръгва. Ванът се върна в двореца и надникна през тайното прозорче да огледа чакащите аудиенция. Бяха четирима дузинници, изправени насред залата. Един държеше резбовано ковчеже. За секунда ванът бе обзет и от гняв, и от страх: всичко това прекалено му заприлича на посланичество — защото нали обикновените пратеници не носеха дарове. И изобщо, отдавна беше време да въведе нови звания и длъжности в армията, та човек да знае кой идва при него — дали най-обикновен командир на някоя мъничка част, или доверено лице, което има право да говори от името на одонта.

После се взря в ковчежето и си представи, че е пълно е харвах и че тези четиримата са убийци, изпратени от Моертал. От друга страна, церегът, който държеше ковчежето, не приличаше на самоубиец — прекалено удивено оглеждаше залата и си личеше, че идва тук за пръв път. Значи можеше да отиде при пратениците и да чуе какво имат да му кажат. И трябваше и да е благосклонен, защото иначе Моертал можеше да заподозре нещо.

Ванът влезе в залата и седна на трона си. В следващия миг завесата се вдигна и щом видяха владетеля, дузинниците паднаха на колене.

— Говорете — викна ванът.

— Одонтът Моертал ни проводи пред лицето на сияйния ван, чиито нозе са вечно сухи… — почна най-старият от дузинниците.

„Ще моли за подкрепления — помисли ванът. — Няма да му пратя.“

— … непрестанните грижи на ослепителния велик ван ни помогнаха да победим — продължаваше дузинникът наизустеното си приветствие, — но управляването на такава голяма провинция не е по силите на един човек, а на местните баргеди, макар и да са достатъчно на брой, не може да се разчита. Одонтът, верният слуга на сияйния ван, моли да му се изпратят достатъчно на брой опитни и предани чиновници, които достойно да съблюдават спазването на интересите на великия ван…

Ванът се обърка. Моертал сам го молеше за това, което мислеха да му натрапят. Дузинникът продължаваше:

— Освен това наредено ми е да съобщя и следното: по мягмар на брега на провинцията беше изхвърлен многорък звяр, а именно уулгуй. Преизпълнен с верноподанически чувства, одонтът изпраща на пресветлия ван неговото царско достояние!

Дузинникът с ковчежето пристъпи напред и го отвори. Вътре имаше бял костен обръч. Беше мъничко по-малък от двата, които се пазеха в съкровищницата, и ванът доволно си помисли, че вече ще се сложи край на неудобствата с прекалено широката му корона.

— Донесоха ми — каза ванът, — че в съкровищницата на старейшините имало още една корона.

— Не намерихме съкровищницата на старейшините, пресветли — виновно каза дузинникът. — Всички подземия бяха празни, врагът беше изнесъл всичко много преди да завладеем земите му.

— Продължавай — милостиво му разреши ванът.

— Останалите кости вече се свалят от туловището на звяра и скоро ще бъдат доставени тук. Одонтът Моертал най-коленопреклонно моли сияйния ван да му позволи да задържи една трета от дисковете, както е прието от древни времена.

Да си остави една трета от дисковете беше законно право на всеки одонт, намерил черен уулгуй, така че ванът кимна благосклонно и се залюбува на искрящата бяла кост. Да, животът не беше толкова черен — нещо може да си отиде, но на негово място се появяват нови носещи радост неща. Колкото до Моертал — засега нямаше да го храни е риба от далайна — такъв служител трябваше да се пази.