Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Шооран се надигна на пръсти, пресегна се над бодливата ограда, наведе един клон и вдиша чистия аромат на цветовете. После пусна клона и загледа как цветовете трептят и постепенно се успокояват. Внимателно свали от отровните бодли по оградата едно паднало цветче, подаде го на Ай и уродливото й личице се смръщи в доволна гримаса. Ай забоде подаръка в косата си и аленото цветче сякаш огря със сиянието си мъртвешкото й сиво-зелено лице.

— Хайде — каза Шооран. — Имаме още много път.

Вървяха по пътя между оройхона на стария илбеч и първия сух оройхон на Шооран. Навремето Шооран можеше да тича тук на воля, всичко наоколо беше негово. Сега обаче не биваше да се отбиват от пътя дори след като насреща им идваше въоръжен патрул — просто трябваше да се отдръпнат встрани и да го пуснат да мине.

— Ето го! — викна един човек, който вървеше с войниците. — Тоя беше, дето искаше да ми счупи туйвана!

Патрулът спря и войниците недоволно заоглеждаха Шооран и Ай — а той за кой ли път си помисли, че в страната на изгнаниците вече не са останали истински изгнаници: нощните пархове невероятно бързо бяха свикнали с новите си роли, а пък специално тези войници, доколкото можеше да съди, изобщо никога не бяха стъпвали на мокрото, ами си бяха истински цереги, навреме разбрали накъде вървят нещата и решили да минат на страната на властниците, за да си запазят положението. Навремето обаче щяха да знаят какво да правят с някакъв си скитник, а сега не бяха сигурни и се колебаеха. Изведнъж Шооран с удивление видя, че в групата им е и понатежалият, но все още як Боройгал. От колана на бившия палач стърчеше покритата с резба дръжка на широк ятаган — символ на одонтска власт.

— Нищо не съм откраднал — каза Шооран. — Аз съм свободен човек и вървя по свободна земя.

— Не бил откраднал!? А това какво е? — И селянинът подскочи към Ай и посегна да грабне цвета от косата й.

Шооран го перна през ръката и го блъсна толкова силно, че той отхвърча на няколко крачки и се удари тежко в оградата.

— Това е паднал цвят — каза Шооран. — Не струва нищо.

Церегите ги наблюдаваха безучастно и като че ли мислеха да си тръгнат и да ги оставят сами да разрешат спора си, но внезапно Боройгал — гледаше някъде над главата на Шооран, все едно изобщо не го виждаше — каза:

— Кой си ти? Гласът ти ми е познат.

— Гласът ми е познат на мнозина — отвърна Шооран. — Аз съм разказвач.

— А, не увъртай! Никога не съм ходил да слушам разказвачи, обаче твоят глас ми е нещо прекалено познат…

И Боройгал излезе напред и огледа Шооран първо от едната страна, после от другата — заставаше така, че белезите на дясната му буза да не се виждат. После доволно изхъмка и каза:

— Ти си шпионинът на вана! Беше тук, когато изчезна Хооргон. А сега са те пратили да убиеш мен, нали? Нали? Няма да стане! Вържете го!

Шооран измъкна бича изпод жанча си, но Боройгал беше прекалено близо до него и нямаше как да го развърти, така че само го удари в лицето с тежката дръжка. В същия миг един от церегите заби копието си в ръката му, двама други се метнаха на гърба му, повалиха го, извиха му ръцете и почнаха да го връзват. Ай мълчешком скочи и захапа падналия Боройгал за бузата. Той изрева и замахна с огромния си юмрук. Такъв удар би убил всяка жена на място, но лекичката Ай просто отхвърча настрана, претърколи се и веднага пак скочи, готова отново да нападне. Съскаше като раздразнена тукка.

— Бягай! — викна й Шооран. — Бягай при Еетгон, той ще ни помогне!

Ай се обърна и хукна. Когато трябваше, патравата й походка се сменяше с невероятна бързина — че как иначе можеше да се отърве от атаките на Йороол-Гуй?

— Хванете я! — изхърка Боройгал.

Шооран успя да се извърти и да спъне войника, който понечи да затича след Ай, и докато той се изправи, а другите разберат какво става, тя вече беше далече.

„Ако стигне до мокрото, ще им се изплъзне“ — помисли Шооран. Много добре знаеше как Ай може да се крие в хохиура.

Церегите се струпаха около него и почнаха да го ритат. Иглите на обущата им трудно проникваха през дебелия жанч, но все пак проникваха и след няколко секунди Шооран припадна от болка.

Боройгал беше назначен за одонт само преди три дни. Титлата „одонт“ официално беше забранена в свободната държава на изгнаниците, но как иначе да се нарича човек, назначен да управлява оройхони? Така че той преспокойно беше запасал костения ятаган и поне насаме мислеше за себе си като за одонт.

Отначало, когато отрядите на нощните пархове бяха дошли в ъгловите земи, Боройгал изобщо не мислеше за издигане в живота, а просто трепереше за кожата си — нали при последните трима владетели беше палач и беше натикал в шавара десетки изгнаници: значи имаше от какво да го е страх. След това обаче реши, че трябва да е по-смел. В края на краищата на всяка власт й трябваха палачи, а кандидатите за тази длъжност съвсем не бяха много. Така че, когато един ден видя заобиколения от охраната си Суварг, Боройгал високо извика: