Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Донесоха ми също, че провинцията била пълна с изгнаници — каза пресветлият ван. — Как възнамерява одонтът да се пребори с тази заплаха?

Целия мягмар Шооран и Ай работиха на брега. Шооран можеше да припечели и като разказвач, но реши засега да не разкрива кой и какъв е. Седемте оройхона, издигнати преди мягмара, почти отрязваха големия югоизточен залив, където той се канеше да примами Йороол-Гуй преди да се върне в земите на Моертал, та да се заеме с почти недокоснатите простори на далайна.

Както винаги обаче на борбата му с Многоръкия попречиха хората. Шооран не очакваше край Търговския оройхон да има охрана — нали това вече беше централна част от страната. Срещата с церегите впрочем свърши благополучно — просто ги спряха и им заповядаха да се връщат там, откъдето са тръгнали.

— Оттатък бездруго е пълно със скитници — каза церегът, който ги беше спрял. — Мира нямаме от тях — напират насам. Така че се махайте.

— Ние не сме скитници — възрази Шооран. — И освен това нали отиваме в страната на старейшините, а не идваме оттам.

— Толкова по-зле. Казах ви — махайте се!

Шооран и Ай покорно се обърнаха и си тръгнаха. По време на разговора Шооран обаче забеляза, че заставите са обърнати така, че да пазят от юг — значи постовият лъжеше и заставите не бяха издигнати тук, за да пазят страната от нежелани пришелци. Възможно беше зад тези заграждения да има втора линия укрепления, но тези тук очевидно бяха вдигнати, та никой да не може да отиде при Моертал. Нима одонтът беше станал толкова високомерен, че беше решил да се отдели от държавата? Не разбираше ли, че утре далайнът може да отстъпи и че войските му ще се окажат лице срещу лице с противника? Е, ако не разбираше толкова просто нещо, щеше да пострада.

Като се оттеглиха на безопасно разстояние, Шооран както обикновено остави Ай да копае чавга, върна се малко назад и направи оройхон, който трябваше да сложи началото на широк път към Кръста на Тенгер. Точно за този оройхон докладваха на великия ван на обяд.

Но не можа да построи пътя — попречи му Йороол-Гуй, който послушно влезе в залива. Шооран — съжаляваше, че не се е оттеглил веднага на другия бряг — бързо тръгна на запад, вдигна ей така, между другото, парче земя и там, а после реши да мине през страната на изгнаниците и тази на Добрите братя. Там ставаше нещо, което не му беше ясно, носеха се какви ли не странни противоречиви слухове, и Шооран искаше да види със собствените си очи до какво е довело отмъщението му към Жужигчин.

На въпроса да се връщат ли, Ай само каза, както винаги: „Искам с теб“ — и тръгнаха.

Пътят на запад също беше затворен, но Шооран го очакваше и лесно мина покрай постовете, още повече че тук те наистина наблюдаваха посоката, откъдето можете да се появи противникът, и не можеха да спират всички скитници. Така че в ранни зори Шооран и Ай минаха с пълзене през гъстия хохиур и по съмнало вече бяха на ъгловите оройхони.

След като преди месец илбечът беше изсушил последните огнени блата около земята на стареца, войната се беше върнала в тези многострадални краища. Суварг беше придвижил армията на изгнаниците и беше отнел ъгловите земи от вана. Което обаче никак не се беше отразило на самите оройхони. Хлебната трева все така си растеше, както винаги, земеделците си живееха във все същите палатки — нищо че сега вече се наричаха „свободни изгнаници“. Колкото и каквито и нови имена да дават властите на обикновения човек, той си остава все същият обикновен човек!

Шооран вървеше по синора на сухия оройхон. Този оройхон беше построен от Енжин, но го беше изсушил той, преди повече от шест години. Оттогава с пълно право го броеше за свой и сега се любуваше на младите туйвани, чиито клони бяха приведени към земята от първата обилна реколта. Единствено когато туйваните почнеха да цъфтят и да дават плодове, илбечът можеше да се сравнява с древните строители и чак тогава можеше да се приеме, че наистина се е родила нова земя. Шооран щеше да стане на две дузини години чак след три години, но знаеше, че дотогава ще направи още много оройхони. Знаеше вече и че легендите за Ван са истина и че ако си силен и си открил дарбата си още като юноша, можеш да построиш шест пъти по двойна дузина оройхони. И че главният ти враг не е Многоръкия, а ти самият — умората ти, болката ти, самотата ти сред огромните тълпи. Тълпи от хора, които изобщо не са ти нужни, също както не си им нужен и ти. Важното беше ето тази земя, ето тези туйвани, растящи там, където навремето беше текъл нойт.