Йозеф Томан - След нас и потоп

— Не си справедлив към нас, божествени! — извика Хатерий.

— Твоите думи ни причиняват болка! — простена Бибиен.

— С какво сме заслужили твоето недоверие, господарю? — попита Даркон.

— Ще накажа всекиго, който се осмели да те погледне накриво! — обади се Пизон.

— Живота си ще дам за теб! — биеше се в гърдите Друз.

Кълняха се, вричаха се, превиваха гърбове, но императорът си оставаше непоколебим под дъжда от угоднически излияния.

Като постави лично пред Калигула кристалната чаша с вино, от която преди това отпи, Авиола заговори отново:

— Тъкмо днес, в този кръг от твоите най-предани хора, искахме да те уверим, че сме били и винаги ще бъдем твоята опора в грижите… — Авиола се запъна, преглътна и запелтечи: — … в грижите, които и теб, и нас… които на всички ни създават опасните вести откъм Дунав…

Калигула със силен замах счупи чашата о пода:

— Моите легати устройват инцидентите по границите!

Отмъстителна гримаса изкриви лицето му. „Фаларис!“ — помислиха си сенаторите.

— Тук вече не става дума за обикновени инциденти, мой божествени — обади се решително Пизон. — Като изкупвач на данъците в северните краища, аз имам достоверни сведения от своите хора. Подготвя се голямо нападение на германските племена върху римската територия. Рим трябва да изпревари варварите, пръв да удари и да ги прогони далече в дебрите отвъд Дунав. Ти ще станеш победител…

— От мен ли искате да се избавите? — закрещя Калигула. — Кълна се във всички богове! Аз ли да проливам кръв заради вашата ненаситна алчност за злато?

Той стана от лежанката с лице, посиняло от гняв. Закрачи из триклиниума — смешен, грозен.

— Рим не ме заслужава. Ще го накажа. Ще го напусна. Ще преместя столицата в Александрия! И вие ще тръгнете с мен!

Ударът беше неочакван и зашеметяващ. В Александрия! Кръвта им замръзна в жилите. Сега не се чувствуваха по-добре, отколкото в мига, когато видяха двете преториански центурии и решиха, че идват да ги убият.

Те бяха разядени от пороци, с Рим ги свързваха само нишките на печалбите, дворците и вилите, които притежаваха, това бяха алчни хищници, но Рим обичаха. Корените на родовете им се бяха враснали между седемте хълма на Града. Дедите и бащите им са живели тук, синовете и внуците им трябва да живеят тук и оттук да управляват света. Тук не би било трудно да обърнат всичко в пари и в Александрия да натрупват нови богатства, дори по-големи; новият пазар и новата обстановка винаги имат преимущество. Но да напуснат Рим? Рим без нас ще загине! Рим — това сме ние! Та това е нашиятРим!

Очите им бяха преизпълнени с ужас, но се бояха да противоречат на императора. Настъпи дълга тишина! Калигула крачеше и мяташе по тях изпитателни погледи. Мълчанието им разпалваше нетърпението му.

Отново проговори разсъдливият Пизон:

— Никога, никога, мой цезаре, не ми е минавало и през ум дори, че бих могъл да напусна Рим, Града на градовете, центъра на света, който са изградили твоите и моите прадеди. Град прекрасен, славен, единствен…

Гласът му трепереше. Вече не изпитваше страх. Загуби ли Рим — край, все едно, че е загубил живота си. Той огледа сенаторите, после се взря в безизразното лице на Калигула, което ту се наливаше с кръв, ту бледнееше, и продължи:

— Прости, божествени цезаре, но мисля, че мога да говоря от името на всички: ние не можем да напуснем Рим. И ти дори не можеш. Позволи ми да бъда откровен. Всички извори на твоята мощ са тук и поради това Рим е непобедим. Напуснеш ли Рим, за да се обърнеш гърбом вместо с лице към севера — варварите ще видят в това твоята слабост.

— Какво ме интересуват варварите! — нахвърли се върху него императорът. — Мога да направя всичко, каквото поискам. И ако прекърша вековната традиция, това ще бъде тъкмо обратното — доказателство за моята сила. А вас ще ви принудя да тръгнете с мен за Александрия!

Авиола си пое дъх и смело каза:

— По твоя заповед могат да ни обезглавят, императоре, но не можеш насила да ни накараш да напуснем Рим.

Калигула скочи към Авиола и грубо го разтърси: — Ти знаеш ли с кого разговаряш, нищожество?

— Знам, с владетеля на Рим — отвърна Авиола, — знам също така, че само заедно… ти и ние… можем да спасим империята. Това са знаели и Август, и Тиберий. Тиберий побеждаваше винаги, защото пръв нападаше. Нападението е военна слава. И ти знаеш това, мой господарю!

Калигула се стъписа. Замига и закърши пръсти. Авиола разбра, че императорът е разколебан.